Последвалият дълъг разговор се състоя над проснатото му на земята тяло. Мислех, че той спи, но, изглежда, е бил буден, тъй като след време възпроизведе по-голямата част от думите на Жюстин в един свой жестоко сатиричен разказ, който, неизвестно защо, тя намери за изключително забавен, а аз се почувствах засегнат и дълбоко огорчен. Описваше как черните й очи блестели от непролети сълзи, докато разказвала (седнала пред огледалото, гребенът пътувал през гъстата й коса с пращене и съскане, наподобяващо гласа й): „Когато за пръв път срещнах Несим, знаех, че се влюбвам, и затова се опитах да спася и двама ни. Нарочно си намерих любовник — един тъп и брутален швед — с надеждата, че по този начин ще успея бързо да нараня чувствата му и да го разкарам. Жената на шведа го бе напуснала и аз му рекох (само и само да спре да подсмърча): «Добре, кажи ми как се държи тя, какво прави и аз ще ти я имитирам. В тъмното всички се превръщаме в продажна плът, независимо дали косата ни е къдрава или права, независимо как ухае кожата ни. Кажи ми и аз ще те даря с безупречна имитация на първата ти брачна нощ, ще легна в обятията ти, ще се разстеля като коприна.» А през цялото време си мислех: «Несим. Несим.»
В същия контекст си спомням и подхвърлената забележка на Пърсуордън, която сумираше цялото му отношение към нашите приятели.
— Александрия! — възкликна той (беше по време на една от дългите ни разходки на лунна светлина). — Евреите с техния шантански мистицизъм! Как да я опишеш с думи? Място и хора — така ли? — Може би точно тогава е обмислял и онзи злъчен разказ и е търсил начин да се оправи с нас. — Жюстин и нейният град си приличат по това, че създават атмосфера и настроение, но нямат истински характер.
Спомням си как през последната пролет (сякаш завинаги) се разхождахме на пълнолуние, леко замаяни от свежия въздух, морските пръски и сребърната луна, а градът блестеше като полиран нов ковчег. Въздухът лудуваше сред самотните дървета на потъналите в мрак площади, а прашните меланхолични улици се простираха от полунощ до полунощ. Лицата на минувачите бяха като на изпаднали в транс, блестяха подобно на скъпоценни камъни — пекарят забъркваше тестото за утрешния живот, любовникът бързаше към квартирата си, главата му затворена в сребърния шлем на паниката, двуметровите киноплакати светеха с отразената светлина на луната, опънала нервите ни като тетива.
Завиваме зад ъгъла и светът се превръща в плетеница от артерии, облени в сребро, с неизрязани, провиснали в мрака краища. В тази част на Ком ел Дик не се вижда жива душа с изключение на някой и друг съвестен полицай, който от време на време се мярка като греховна мисъл в главата на града. По пустия тротоар стъпките ни отекват отривисто като среднощен метроном: двама души в своето време и своя град, откъснати от света, крачат сякаш по печалните просеки на луната. Пърсуордън говори за книгата, която винаги е мечтал да напише, и за трудностите, които изпитват градските чада в срещите си с изкуството.
— Ако например мислиш за себе си като за спящ град… тогава какво? Можеш да притихнеш и да прилепиш ухо до гърдите на работното всекидневие — воля, желание, упорство, познания, страсти, решителност. Като милионите крака на стоножката, обречени да носят безсилното тяло, защото няма как да се отърват от него. Човек се уморява, като тръгне да обикаля тези полета на изживяния опит. Ние никога не сме свободни, ние, писателите. Можех да го обясня и по-ясно, ако беше сутрин. Копнея за мелодичната хармония на тяло и ум. Копнея за стил и съзвучие. Не за нервните надупчени мисли, които излизат от главата ми като телеграфна лента. Това е болест на нашия век, нали така? Тя обяснява модните вълни на окултизма, които ни заливат. Ето и тук: кръгът Кабал и Балтазар. Той никога няма да разбере, че най-много трябва да внимаваме с Бога, защото е изкушение за всичко най-низко в човешката природа: нашето чувство за малоценност, страхът от неизвестността, личните несгоди и провали; но най-вече чудовищният ни еготизъм, който вижда във венеца на мъченика спортен трофей. Истинската и възвишена природа на Бога трябва да се освободи от нюанси, да стане като чаша изворна вода — да няма вкус и цвят, само да освежава; тогава със сигурност ще изкуши малцината, действително малцината истински съзерцатели.