В продължение на седмици нейният любовник, старият кожар, ме преследваше по улиците с пистолет, който тежеше в увисналия джоб на палтото му. С успокоение научих от една от приятелките на Мелиса, че не бил зареден, но все пак това следене ме изтормози. Почти на всеки ъгъл в града двамата се застрелвахме един друг мислено. Аз просто не можех да понасям надупченото му от шарка лице с измъчените, вечно навъсени животински черти — скупчени на едно място и размазани върху физиономията му, — противна ми бе и мисълта за грубиянската му интимност с Мелиса, за потните му малки ръце, покрити с остра черна четина като на бодливо свинче. Това продължи доста дълго време, а после, след няколко месеца, между нас се породи голяма близост. При всяка среща си кимахме и се усмихвахме един на друг. Веднъж го срещнах в един бар и останах да седя до него почти час; още малко и щяхме да си проговорим, но никой от двама ни не събра кураж да започне. Нямахме обща тема на разговор, с изключение на Мелиса. На тръгване го зърнах в едно от дългите огледала — беше навел глава и гледаше в чашата си с вино. Нещо в позата му — трогателната тромавост на дресиран тюлен, който се бори с човешките си чувства — ме сломи и тогава за пръв път си дадох сметка, че и той обича Мелиса не по-малко от мен. Съжалих грозотата му и болезнената тъпа безпомощност да проумее такива съвършено нови и непознати за него усещания като ревност и отнемането на желана любовница.
По-късно, когато претърсваха джобовете му, сред извадените дреболии и боклучета видях малко празно шишенце от евтиния парфюм, който използваше Мелиса; взех го и у дома го поставих върху лавицата над камината, където стоя няколко месеца, преди Хамид да го изхвърли по време на пролетното чистене. Никога не казах за това на Мелиса; но често, когато оставах сам нощем, докато тя танцуваше, а може би по необходимост и спеше с някого от почитателите си, аз се заглеждах в шишенцето и натъжен размишлявах върху тази страстна любов на стареца, като я сравнявах с моята; и косвено усещах отчаянието, което кара човек да стиска в ръцете си един малък захвърлен предмет, който все още е пропит със спомена за изменника.
Намерих Мелиса, прогизнала като полуудавена птица, на пустия бряг на Александрия, сексуално объркана…
Улиците откъм пристанището са се огънали под прекомерното бреме на порутени, прогнили къщи, които са наклякали една срещу друга и си дишат право в устата. Балкони със затворени кепенци, пълчища от плъхове, старици с кърлежи в косите. Олющени стени са се килнали встрани от истинския център на тежестта си като същински пияници. Черни ленти от накацали мухи са полепнали по устните и очите на децата — влажните лъскави черни мъниста на летните мухи са навсякъде; поклащащите се от години мухоморки се откъсват под тежестта на телата им и тупват пред прага на дюкяни и кафенета. Миризмата на пот и пяна, която лъха откъм бръснарниците, напомня повече за разложена стълбищна изтривалка. А уличните шумове: виковете и почукването на водоносеца, който удря двете метални чаши една в друга вместо реклама, крясъците, на които никой не обръща внимание, но които се извисяват над общата врява с такава пронизителност, сякаш кормят деликатно животинче. Язвите на града са като локви — котило на човешка мизерия с такива размери, че сетивата изтръпват от ужас и отвращение.
Де да можех и аз да подражавам на неподправената самоувереност, с която Жюстин крачеше по тези улици към кафенето, в което я чаках: „Ел Баб“. Входът до порутената арка, където най-невинно седяхме и приказвахме, но в разговора ни вече се бе прокраднало онова благоразположение, което отначало възприехме само като щастливото знамение на приятелството. Върху сиво-кафеникавия пръстен под усещахме как бързо изстиващият цилиндър на земята се потопява в мрак и ни обземаше непреодолимото желание да споделяме единствено онези свои мисли и преживявания, които са далеч извън обсега на нормалния разговор между обикновени хора. Тя ми говореше като мъж и аз й говорех като на мъж. Спомням си само модела на тези разговори и колко важни бяха за нас, но не и същността им. Облегнат на вече изтръпналия си лакът, отпивайки от евтиния арак, аз й се усмихвах и вдишвах топлия летен парфюм на роклята и кожата й — парфюм, който, не знам защо, се наричаше „Jamais de la vie“8.
Това са моменти, които обсебват писателя, не любовника, и остават вечно. Човек се връща към тях мислено отново и отново, или пък ги използва като фонд, от който се храни писателската му половина. Той може да ги оскверни с думи, но това няма да ги развали. В този контекст си спомням и друг момент — лежа до заспала жена в бедняшка евтина стая недалеч от джамията. Ранна пролет, зазорява се, тежките капки на росата са накацали върху тишината, обгърнала целия град, преди да го събудят птиците — чувам напевния глас на слепия мюезин, който рецитира „Ебед“ — гласът му е увиснал във въздуха като косъм, понесен от палмовия полъх на Александрия. „Възхвалявам съвършенството на Всевишния, на Вечно живеещия“ (това се повтаря три пъти, всеки път по-провлачено, с висок мелодичен глас). „Съвършенството на Сътворителя, Лелеяния, Всезнаещия, Единствения, Върховния: съвършенството на Господа, Всеопрощаващия, Неповторимия: съвършенството на Онзи, дето не взема за другар нито мъж, нито жена, нито друг като Себе си, нито такъв, дето е непокорен, нито заместник, нито равен, нито потомък. Да славим съвършенството Му.“