Що се отнася до мнозинството, те вече са присвоили тази природа и затова не се занимават с нея. Според мен няма система, дето да не изопачава същността на която и да е идея. А и всички тези опити да бъде ограничен Бог, да бъде ограден с думи, идеи и схващания… Няма едно нещо, което да може да обясни всичко: въпреки че всичко може да хвърли светлина върху едно нещо. Боже, сигурно съм още пиян! Ако Бог искаше да бъде нещо, той щеше да си избере изкуството. Скулптурата или магическият цяр. Но огромното количество познание, което ни залива отвсякъде в този наш век, появата на нови науки — всичко това ни обърква, прави ни безсилни и ние не сме в състояние да асимилираме и да оползотворим дори онази част, с която вече разполагаме наготово.
Със свещ в ръка човек може да хвърли сянката на ретинните кръвоносни съдове върху стената. Ала нужно е затишие. Никога не цари мъртва тишина, никога не е достатъчно тихо, за да доловиш духа на Трисмегиста. Цяла нощ се чува бушуването на кръвта в церебралните артерии. Слабините на мисълта. Човек се стряска, колчем тръгне по зъбните предавки на историческото действие, по нишките на причинно-следствените връзки. Няма покой, не може назад да се върнеш, да вдигнеш ръце, да грабнеш кристала и по него да гадаеш. Възкачваш физическото тяло, внимателно разтваряш мускулите, за да влезеш — мускули гладки и нагънати; старателно преглеждаш бобината на запалването във вътрешността на корема, момиците, черния дроб, затлачен от отрови като канала на кухненски умивалник, мехура с урина, розовия разплетен пояс на червата, мекия роговиден коридор на хранопровода, гласовия апарат със слузестата суспензия, по-мека от торбата на кенгуру. Какво искам да кажа? Човек търси обединяващата, координиращата схема, синтаксиса на Волята, която е в състояние да стабилизира всичко и да премахне вечно витаещата трагедия. По лицето избиват капки пот, обзема те вледеняваща паника, докато усещаш глухото свиване и отпускане на вътрешностите, които си вършат работата, без да обръщат внимание на онзи, който ги наблюдава, а това си ти. Куп дейности извършва човешкото тяло, сякаш е цял град; произвежда изпражнения като фабрика и това, Боже милостиви, е нашето всекидневно жертвоприношение. По един дар за тоалетната чиния срещу всяко приношение за пред олтара. Къде се срещат те? Къде е връзката? Отвън в мрака край железопътния мост любимата на този мъж го чака — същото неописуемо червясване цари в нейното тяло и в кръвта й; виното прелива от тръбопроводите, пилорът повръща като преял готованец, миниатюрният свят на бактериите се размножава във всяка капка сперма, слюнка, храчки и мускус. Той взема в обятията си гръбначния й стълб, каналите й са пълни с амонячна вода, менингите изпускат своя тичинков прашец, роговицата блести в аптекарските си тигели…“
След това избухна в ужасния си момчешки смях, като отметна назад глава, а лунните лъчи се отразиха в съвършените му бели зъби, наредени под добре подрязаните мустачки.
В такава една вечер стъпките ни отведоха пред вратата на Балтазар и като видяхме, че свети, почукахме. Същата нощ той (така силно разчувстван, че чак изглеждаше страшен) ни пусна една плоча с аматьорско изпълнение на стихове от стария поет:
Тези мимолетни спомени не обясняват нищо, не осветляват нищо: но те се връщат отново и отново, когато мисля за приятелите си, като че самите ни навици бяха пропити с онова, което чувствахме тогава, с ролите, които изпълнявахме тогава. Автомобилните гуми, буксуващи върху пясъчните талази на пустинята под синьото мразовито небе на зимата; или през лятото — страховитата бомбардировка от лунни лъчи, които превръщат морето във фосфор — телата блестят като станиол под светлината на електрически крушки; или пък вървим към последната пясъчна ивица до Мунтаза, провираме се през гъстия мрак на зеленината в Царския парк, покрай дремещите стражи, там, където силата на морето изведнъж отслабва и вълните лениво накуцват към брега като спънати с букаи. Или крачим под ръка в художествената галерия, помръкнала от необикновената жълта зимна мъгла навън. Ръката й е замръзнала и тя я пъхва в моя джоб. Днес, понеже е останала съвсем без чувства, ми заявява, че е влюбена в мен — нещо, което досега винаги е отказвала да признае. Дъждът изведнъж затрополя по стъклата на високите прозорци с неочаквана ярост. Тъмните й очи са студени, пресметливо закачливи. Черната сърцевина на предметите потреперва и силуетите се разкривяват.
55
От стихотворението „Гласове“ на Константинос Кавафис, превод Ст. Гечев, Изд. къща „Христо Ботев“, 1995 г. — Б.пр.