Не мога да отрека, че по това време и двамата бяхме обзети от изтощение на духа, поради което изпитвахме само отчаяние, безпокойство и нетърпение — нетърпение да бъдем разкрити. Провинението винаги бърза към своя край — наказанието: само там намира удовлетворение. Безразсъдството на Жюстин, което бе по-голямо от моето, като че беше продиктувано от тайно желание за някакво изкупление; или пък може би и двамата смътно усещахме, че така както сме свързани един с друг, само някакъв катаклизъм би могъл да ни върне прозаичния и трезв разсъдък. Дните бяха пълни със знамения и предупреждения, които още повече подхранваха нашата тревога.
Един ден едноокият Хамид ми каза, че идвал някакъв мистериозен непознат и му рекъл да си отваря очите на четири и да бди над господаря си, тъй като го грозяла голяма опасност от страна на високопоставена личност. По описанието, което ми даде на въпросния човек, реших, че това трябва да е Селим, секретарят на Несим, но можеше да бъде и всеки друг от сто и петдесетте хиляди обитатели на провинцията. Междувременно отношението на самия Несим към мен се промени, превърна се в ласкава загриженост, с която често ми дотягаше. Той напълно забрави предишната си резервираност. Когато говореше с мен, използваше нетипични за него мили обръщения и гальовни думи и свойски ме хващаше за ръкава. Понякога, докато разговаряхме, внезапно се изчервяваше или пък очите му се напълваха със сълзи и той извръщаше глава на една страна, за да ги скрие от мен. Жюстин наблюдаваше всичко с голяма загриженост, която сама по себе си представляваше мъчителна гледка. И двамата се упреквахме, задето сме наранили чувствата на Несим, но това унижение ни сближаваше още повече, като същински съучастници в престъпление. Понякога тя подхвърляше, че иска да се махне, понякога аз подхвърлях, че трябва да се махна. Ала нито един от нас не можеше да помръдне. Трябваше да изчакаме изхода, обзети от фатализъм и изнемога, които ни съсипваха.
Но тези тревожни предизвестия с нищо не усмириха нашето безразсъдство; по-скоро го засилиха. Някаква ужасна небрежност диктуваше всичките ни действия, непростимо нехайство бележеше всяка наша стъпка. Дори не се и надявахме (и тук вече разбрах, че напълно съм си изгубил ума) да избегнем съдбата, която ни очакваше — каквато и да беше тя. По-скоро се тревожехме, и то по един глупав начин, да не би да не я споделим, да не би тя да ни раздели! По време на това любовно мъченичество разбрах, че чувствата ни един към друг са кухи и несъвършени.
— Колко ли отвратителна ти се струвам — каза ми веднъж Жюстин, — с този мой миш-маш от противоположни идеи, които изповядвам: цялото това болезнено отдаване на Бога и пълното ми безсилие дори пред най-незначителното морално запрещение, което ми диктува собствената природа, като например да не изневерявам на мъжа, когото обожавам. Страхувам се за себе си, скъпи, страхувам се. Защо не мога да се отърва от тази досадна класическа истерична еврейка у мен… Защо не мога да я смъкна от себе си като стара кожа?