По времето, когато Мелиса беше на лечение в Палестина (парите за което бях поискал назаем от Жюстин, само и само да отиде), на няколко пъти за малко да ни спипат. Един ден си говорехме, Жюстин и аз, в голямата спалня на къщата. Току-що се бяхме върнали от плажа и си взехме по един студен душ, за да измием солта от кожата си. Жюстин седна гола на леглото, бе увила пешкира около тялото си като хитон. Несим беше в Кайро, където трябваше да говори по радиото от името на някаква благотворителна организация. Пред прозореца дърветата поклащаха големите си прашни листа във влажния летен въздух, а отдалеч долиташе приглушеното жужене на движението по улица Фуад.
Спокойният глас на Несим прозвуча от малкото черно радио до леглото — преобразен от микрофона в глас на преждевременно остарял човек. Празните, безсъдържателни фрази оставаха да витаят в тишината, която бяха нарушили, докато въздухът наоколо се изпълни с плоски тривиалности. Но гласът беше красив, глас на човек, умишлено дистанцирал се от света на чувствата. Зад Жюстин вратата към банята стоеше отворена. А зад нея — матирано в бяло стъкло, като онези по болниците — и после още една врата, която извеждаше към желязната външна стълба, тъй като къщата беше построена около централен кладенец, така че баните и кухните й се свързваха чрез плетеница от железни стълби, подобни на онези, които опасват машинното отделение във всеки кораб. Най-неочаквано, докато гласът продължаваше да говори, а ние стояхме заслушани в него, откъм желязната стълба пред банята се чуха леки младежки стъпки: без съмнение това беше походката на Несим — или на когото и да е от сто и петдесетте хиляди обитатели на провинцията.
Надникнах през рамото на Жюстин и видях как върху стъклената плоскост на матираната врата се очертаха главата и раменете на висок слаб мъж с мека филцова шапка, прихлупена над очите. Той изникна като при проявяване на снимка във фотографски разтвор. Силуетът спря и протегна ръка към дръжката на вратата. Жюстин улови погледа ми и обърна глава в същата посока. После преметна голата си ръка върху раменете ми и обзети от гробовно спокойствие, чиято глъбина, като пулсиращо сърце, излъчваше не друго, а трескава импотентна сексуална възбуда, двамата вперихме очи в тъмната фигура, която стоеше там между два свята, сякаш отпечатана на рентгенова снимка. Сигурно е намерил позата ни за абсурдна — като за фотография, с лица, изразяващи не страх, а безобидно облекчение.
Силуетът остана там дълго време, като че потънал в мисли, или може би напрегнато заслушан. После тежко поклати глава, обърна се озадачен и очертанията му постепенно се разтвориха върху стъклото и изчезнаха. Извръщайки се, той като че пъхна нещо в десния джоб на палтото си. Чухме бавно заглъхващите му стъпки — низходяща гама от тонове — върху желязната, спускаща се надолу в кладенеца стълба. Никой от нас не проговори, а и двамата се обърнахме като омагьосани към малкото черно радио, от което гласът на Несим продължаваше да се лее с неповторима изисканост и мекота. Но как можеше да бъде едновременно на две места? Чак след като говорителят обяви, че изказването му е било на запис, разбрахме какво е станало. Ала защо той не отвори вратата?
Предполагам, че е бил обзет от световъртежа на мъчителна неувереност, която при миролюбивите натури неизменно идва след всяко решение за действие. Нещо ставаше у него през цялото това време — натрупваше се зрънце по зрънце, докато бремето му бе натежало до непоносимост. Той съзнаваше дълбоката промяна у себе си, която най-накрая му бе помогнала да преодолее продължителната парализа на една импотентна любов, управлявала до този момент действията му. Мисълта за някаква внезапна намеса, за някакъв определящ фактор на доброто или злото му изглеждаше като опияняваща новост. Той се чувстваше (или поне аз така си мислех) като комарджия, който се кани да заложи жалките остатъци от изгубеното си богатство на още едно последно завъртане на рулетката. Но същността на начинанието все още не беше решена. Каква форма да възприеме? Размърда се гъмжилото от мъчителни химери.
Нека предположим, че две главни тенденции са се слели в това желание за действие; от една страна, досието, което неговите агенти му бяха събрали за Жюстин, вероятно бе взело такива размери, че вече не е можел да се прави, че то не съществува; от друга страна, е бил обладан от новата и страшна мисъл, която, кой знае защо, не му бе хрумвала преди, а именно, че най-накрая Жюстин наистина се е влюбила. Бе станала друга; за пръв път изглеждаше умислена, съзерцателна, като че потънала в благоуханни фантазии — с каквито всяка жена отрупва мъжа, когото не обича. Нали разбирате, и Несим, като мен, дълго бе душил следите от стъпките й по страниците на Арнаути.