„Първоначално смятах, че тя трябва сама да се пребори, за да стигне до мен през гъстата джунгла на Задръжката. Всеки път, щом започваше да ме гложди болезнената мисъл за нейната изневяра, си казвах, че тя не е истински търсач на удоволствие, а на болка, който по този начин търси себе си — и мен. Мислех си, че ако се намери мъж, който да я освободи от самата нея, тогава ще стане достъпна за всички мъже, следователно и за мен, защото аз най-силно я желаех. Но когато видях как взе да се топи като сняг през лятото, обзе ме страшната мисъл, че онзи, който я освободи от Задръжката, завинаги ще я запази за себе си, тъй като успокоението, което ще й даде, е точно онова, дето тя така неистово търси в нашите тела и богатства. За пръв път ревността ми, настървена от страха у мен, ме завладя напълно.“ Така си го е обяснявал.
Винаги ми се е струвало невероятно, ала дори и сега Несим продължаваше да ревнува всеки, но не и истинския причинител на безпокойството у Жюстин — тоест мен. Въпреки всекидневно нарастващата купчина от доказателства той подозираше всеки друг, само не и мен. Значи не любовта е сляпа, а ревността. Много време мина, преди да се довери на обемистата документация на своите агенти за нас двамата, за нашите срещи и поведение. Но тогава вече фактите биеха на очи и нищо не можеше да бъде отминато като случайна грешка. Проблемът беше как да се отърве от мен, без да ме пречука, естествено. Бях се превърнал в образ, засенчващ светлината му. Вероятно си е представял как умирам, или може би как си отивам завинаги. Защото не знаеше най-важното. Че най-възбуждаща е именно тази опияняваща несигурност. Разбира се, само предполагам, че не е знаел.
Но наред с тези грижи той имаше и други — посмъртните проблеми, които Арнаути не бе успял да разреши, и които Несим бе следил с истинско ориенталско любопитство в продължение на години. И вече бе стигнал близо до човека с черната превръзка на окото — по-близо от всеки един от нас. Това бе още едно сведение, което не можеше да реши как да използва най-добре. Ако Жюстин наистина беше на път да се отърве от сянката на мистериозния образ, тогава какъв смисъл имаше да се отмъщава на истинския човек? От друга страна, какво щеше да стане, ако аз заема мястото, опразнено от въпросния образ?…
Веднъж попитах Селим без заобикалки дали е идвал в моя апартамент и дали е разговарял с едноокия Хамид за мен. Той не отговори направо, само наведе глава и измънка: „Господарят ми не е на себе си тия дни.“
Междувременно моята съдба взе абсурден и съвършено неочакван обрат. Една нощ някой задумка по вратата ми и когато отворих, вътре пъргаво влезе елегантната фигура на египетски офицер от армията, издокаран с лъскави ботуши и фес, а под мишницата си носеше гигантска мухогонка с абаносова дръжка. Юсуф бей говореше почти перфектен английски, като оставяше всеки звук да се изтърколи небрежно от устните му. Дума след дума — всяка внимателно подбрана — излизаха добре оформени от черното му като въглен лице с наниз от малки перленоблестящи зъби като маргарит. У него имаше някаква симпатична тържественост — приличаше на надута говореща любеница. Хамид му донесе обичайното кафе и лепкав сладникав ликьор и като седна, той побърза да ми каже, че един голям мой приятел на висок пост много държи да ме види. Веднага си помислих, че трябва да е Несим; но този приятел, увери ме говорещата любеница, бил англичанин, официално лице. Повече от това не можел да ми съобщи. Мисията му била поверителна. Бих ли тръгнал с него, за да ме заведе при моя приятел?
Обзеха ме какви ли не опасения. Александрия, привидно така спокойна, всъщност не беше безопасно място за християните. Само преди седмица Помбал бе дошъл да ми разкаже за шведския вицеконсул, чиято кола се счупила някъде по пътя за Матрух. Той оставил жена си самичка за малко и отишъл пеш до най-близката телефонна будка, за да позвъни в консулството и да ги помоли да му изпратят друга кола. След като се върнал, заварил тялото на жена си нормално изправено на задната седалка, само че без глава. Полицията пристигнала веднага и цялата околност била претърсена. Недалеч от мястото на престъплението имало малък бедуински лагер и когато ги разпитали за случилото се, те побързали да отвърнат, че въобще не са чували за подобен инцидент, но точно тогава от престилката на една от жените случайно се изтърколила липсващата глава. После обяснили, че искали да извадят златните зъби, които всъщност бяха най-неприятното нещо у шведката, особено като се усмихваше по време на прием. Подобни неща не бяха рядкост и никой не смееше да се разхожда по тъмно из съмнителните квартали, така че отвътре ми притрепери, когато последвах войника, настаних се на задната седалка в колата на армейския щаб, зад униформения шофьор, и видях как закриволичихме точно към най-опасните части на града. Юсуф бей заглади тънките си остри мустачки със замисленото изражение на музикант, който настройва инструмента си. Беше безполезно да го разпитвам, още повече че не исках да издавам безпокойството си. Така че мислено се оставих в ръцете на съдбата, отпуснах се, запалих цигара и се загледах в дългата крайбрежна ивица, която се носеше край нас и после бързо се разтваряше в мрака.