След малко колата спря и ни остави. Войникът ме поведе пеша през безразборна плетеница от малки улички и сокаци, недалеч от улица „Де Сьор“. Ако задачата е била да ме пуснат тук, за да се изгубя, вече можеше да се смята за успешно изпълнена. Той вървеше с лека самоуверена стъпка и тихичко си тананикаше. Най-накрая свихме в една доста еснафска улица, пълна с магазини, и спряхме пред висока порта с дърворезба, която войникът блъсна, като преди това бе натиснал звънеца. Влязохме в двора, където растеше една-единствена декоративна палма; по пътечката, която го пресичаше, бяха поставени няколко мъждукащи фенера — долу на земята, върху чакъла. Прекосихме двора, изкачихме две-три стъпала, където матова електрическа крушка светеше над висока бяла врата. Той почука, влезе и отдаде чест — всичко наведнъж. Последвах го в просторна, елегантно обзаведена и приглушено осветена стая с блестящ под, застлан с красиви арабски килими. В един от ъглите, седнал зад високо инкрустирано писалище с вид на човек, хванал дявола за опашката, се мъдреше Скоби — важното изражение на лицето му за миг се озари от усмивката, с която ме посрещна.
— Боже Господи! — промълвих. Старият пират изхихика театрално и рече:
— Най-накрая, старче, най-накрая. — Той обаче не стана, а продължи да седи като истукан в неудобния си стол с висока облегалка, с фес на главата, с мухогонка върху коленете и ужасно нафукана физиономия. Върху пагоните му забелязах още една звезда, която означаваше бог знае какъв ранг, чин или власт.
— Сядай, старче! — каза с отривист наполеоновски жест, сякаш режеше дърва. Войникът беше освободен и напусна стаята ухилен до уши. Стори ми се, че Скоби не се чувстваше особено комфортно в тази атмосфера на пищен разкош и богатство. Като че ли беше нащрек. — Поисках да те доведат — поде той, като сниши гласа си до заговорнически шепот — във връзка с нещо много специално. — Върху бюрото му се издигаше купчина зелени папки и един калпак за чайник, който лежеше като изкормен. Седнах.
Тогава той енергично се изправи на крака и отиде да отвори вратата. Отвън нямаше никого. После отвори прозореца. И на перваза нямаше никого. Постави калпака за запарка върху телефона и отново седна. Наведе се напред, забели стъкленото си око към мен и прошепна с конспиративна тържественост:
— За това нито дума на никого, старче. Закълни се, че няма да кажеш. — Заклех се. — Назначиха ме за шеф на тайните служби. — Думите тихо изсвистяха през изкуствените зъби на протезата му. Аз кимнах изумен. Той си пое шумно дъх, като че камък падна от сърцето му, и продължи: — Старче, да знаеш, война ще има. Това е секретна информация. — И стрелна дълъг пръст към слепоочието си. — Война ще има. Врагът работи денонощно, старче, тук сред нас. — Не бях в състояние да отвърна нищо на това. Можех само да се възхищавам от новия Скоби, който седеше пред мен като излязъл от някое пошло илюстровано списание. — Ти ще ни помогнеш да ги разбием, нали, старче? — изрече той със смайваща важност. — Искаме да влезеш в нашия отбор — добави вече по-приятелски. Зачаках подробностите. — Най-опасната банда е точно тук, в Александрия — изскрибуца, после изрева, — и ти си в центъра й. Всички до един са твои приятели.
Погледнах сключените му вежди, забеленото му изцъклено око и изведнъж си представих Несим — образът му блесна пред мен като подсказана от интуицията ми светкавица, — седнал зад огромното си писалище в студения кабинет с тръбна мебел, с втренчен в телефона поглед и избили по челото му капчици пот. В очакване да се обади Жюстин — още едно завъртане на забития в живата плът нож. Скоби поклати глава.
— Не той е най-главният. Вътре е, разбира се. Обаче баш главатарят е някой си Балтазар. Погледни какво са събрали цензорите.
Измъкна една картичка от папките и ми я подаде. Балтазар има изящен почерк и без съмнение написаното бе излязло изпод неговата ръка; но не можах да сдържа усмивката си, като видях, че обратната страна на пощенската картичка съдържаше само миниатюрната шахматна диаграма на бустрофедона. Квадратчетата бяха запълнени с гръцки букви.