— Толкова е нагъл, че ги изпраща с открити картички. — Погледнах диаграмата и се опитах да си спомня малкото, което бях научил от приятеля си за тези изчисления.
— Системата е деветзначна — казах аз. — Но това не мога да го разчета.
— Те се срещат редовно, старче, за да си обменят информация — додаде Скоби задъхано. — Знаем го със сигурност.
Задържах картичката в ръцете си и като че чух гласа на Балтазар: „Работата на мислителя е да насочва, а тази на светеца — да пази в тайна откритието си.“
Сега вече Скоби се облегна назад в стола си с неприкрито самодоволство. Беше се надул като паун. Свали феса от главата си и покровителствено го нахлупи върху калпака за чай. Почеса черепната си фисура с кокалести пръсти и продължи:
— Не можем да разчетем кода — рече той. — А от картичките имаме цяла дузина. — И посочи към папките, пълни с копия. — Отдавна обикалят отделите за разшифроване. Стигнаха дори до старшите ранглери58, но резултат никакъв.
Това не ме изненада. Оставих картичката върху купчината копия и отново се заслушах в Скоби.
— Затова се сетих за теб — каза той и направи гримаса, — ако, разбира се, си съгласен, старче. Искаме да откриеш кода за разшифроване, колкото и време да ти отнеме. Ще имаш на разположение отличен екип. Какво ще кажеш на това?
Какво можех да кажа? Идеята беше твърде примамлива, за да си позволя да я изпусна. Пък и през последните месеци работата ми в училището не вървеше добре и бях сигурен, че в края на срока няма да ми подновят договора. Непрекъснато закъснявах след срещите си с Жюстин. Вече почти не поправях писмените работи на учениците. Бях станал ужасно раздразнителен и често се случваше да се сдърпам с колегите или директора. А ето, откриваше ми се възможност да не завися от никого. В главата ми прозвуча гласът на Жюстин: „Нашата любов се е превърнала в своята противоположност.“ Наведох се напред и кимнах. Скоби въздъхна с облекчение и нескривано удоволствие, след което се отпусна и отново влезе в любимата си роля на стар пират. Повери службата си на някакъв анонимен Мустафа, който според мен живееше някъде в черния телефон — докато говореше, Скоби непрекъснато поглеждаше към апарата, като към човек. Напуснахме сградата заедно, качихме се на една от колите на персонала и поехме към морето. По-нататъшните подробности от моето назначение вече можеха да се обсъждат на чашка бренди в неговото жилище.
Слязохме на крайбрежния булевард, за да повървим малко пеш. Луната светеше ярко и сърдито наблюдаваше как старият град се разтваря в мрака, после отново се появява над вечерната мъгла — силуетът му приличаше на графика със заострените върхове на зданията и спадовете на околната пустиня и зелената алувиална делта на Нил. Скоби говореше за каквото се сети, прехвърляше се от тема на тема. В един момент взе да оплаква сирашката си съдба. Наистина още от малък бе останал съвсем сам. Родителите му бяха загинали при много драматични обстоятелства и това му даваше храна за размисъл.
— Баща ми е бил един от първите автомобилни състезатели, старче. По пътищата, старче, с двайсет мили в час, нали разбираш. Имал си е собствено ландо. Представям си го как седи зад кормилото с големите си мустаци. Полковник Скоби от Военния кръст. Невероятен майстор на кадрила. Майка ми, и тя седи до него, старче. Никога не се отделяше от него, нито дори по време на състезанията. Тя беше неговият механик. Вестниците не пропускаха да поместят снимката им преди старта — с пчеларско було на главите — винаги съм се чудел защо навремето автомобилните състезатели са носели тези огромни воалетки. Предполагам заради праха.
Но воалетките показали пагубната си ненужност. При един остър завой по класическия състезателен път Лондон-Брайтън булото на баща му се замотало в предната ос на автомобила. Той паднал на пътя, колата продължила да го влачи, а в паниката си жена му се ударила челно в едно дърво.
— Единствената утеха е, че ако можеше да избира, сигурно би предпочел подобна смърт. При това водели в състезанието с четвърт миля.
Винаги съм обичал истории за нелепи смъртни случаи и сега едва успях да сдържа смеха си, докато Скоби ми описваше тази злополука и зловещо въртеше стъкленото си око. Ала докато слушах, половината ми ум препускаше по друга писта. Вълнуваше ме новата работа, която щях да върша, и най-вече с каква свобода щях да разполагам. По-късно същата нощ трябваше да се срещна с Жюстин при Мунтаза — голямата кола пърхаше на място като нощна пеперуда в прашната длан на пътя. Какво ли щеше да каже тя на това предложение? Разбира се, щеше да се зарадва, че съм се отървал от оковите на сегашното даскалуване. Но една част от нея щеше да изпъшка наум при мисълта, че това облекчение ще ни създаде нови възможности за близост и изпитания, ще ни изправи пред лицето на неистината и най-вече ще ни разголи повече от всякога пред очите на нашите съдии. Ето още един от парадоксите на любовта; точно онова нещо, което най-много ни сближи — бустрофедонът, — щеше, ако усвоим неговите тънкости, да ни раздели завинаги. Говоря за онези наши половини, които бяха увлечени до лудост, които живееха в заслепение.
58
Старши ранглер се нарича всеки випускник, заел първо място на изпита по математика в Кеймбриджкия университет. — Б.пр.