Работата по строежа напредваше бавно и колебливо, но когато най-накрая Несим не можеше повече да пази тайната и заведе Жюстин да види къщата, тя не успя да сдържи сълзите си, докато я разглеждаше, притичвайки от прозорец на прозорец из красивите стаи, да надникне ту към изумруденото море с догонващите се игриви вълни, ту към спираловидно навяния пясък на дюните, които на изток се сливаха с небето. После се тръшна пред запалените трънаци в камината, както само тя умееше, и се заслуша в тихия, ала ясно доловим монотонен плисък на вълните върху дългия пясъчен бряг, примесен с цвиленето и неспокойното потропване, което идваше откъм новата конюшня в отсрещния край на двора. Беше късна есен и в сгъстяващата се влага на сумрака светулките прелитаха на колебливи проблясъци, което ги накара да си помислят, че техният оазис вече дава подслон и на други живи същества.
Започнатото от Несим трябваше да довърши Жюстин. Малката тераса под палмовото дърво беше разширена на изток и защитена с ограда, която да спира настъпващите дюни, защото след зимното вилнеене на вятъра навяванията от пясък в двора стигаха до шест инча. Един плет от хвойна също служеше да брани от вятъра, а и помагаше да се задържи червено-кафявият хумус от прогнили листа, който след време щеше да се превърне в твърда почва и да подхранва първите храсти, а по-късно и други, по-високи дървета.
В обзавеждането Жюстин се постара да се отплати на съпруга си за неговата грижовност, като не забрави да отдаде заслуженото и на главната му страст — астрономията. В единия край на Г-образния комплекс тя му направи малка, снабдена с телескоп обсерватория. Тук Несим прекарваше зимните нощи, облечен в старата си, ръждива на цвят аба, като тъжно съзерцаваше звездите и седеше прегърбен над тайнствени книги, за да изчислява съдбата на света, подобно на някакъв средновековен гадател пророк. Тук идваха и приятелите им, за да погледат луната или — като завъртят телескопа под друг ъгъл — да зърнат отдалеч града и перлените облаци, които го похлупваха.
На това имение, разбира се, му трябваше пазач, затова никой не се изненада, когато един ден Панайотис пристигна и се настани да живее в малката стаичка до конюшнята. Този възрастен мъж с продълговата заострена брада и зорки проницателни очи беше преподавал цели двайсет години в гимназията в Даманхур. После бе приел духовен сан и бе прекарал девет години в манастира „Света Катерина“ в Синай. Не се знаеше какво точно го бе довело в оазиса, защото в един момент от иначе еднообразния му живот някой бе отрязал езика му по неизвестни причини. От знаците, които правеше в отговор на нашите въпроси, излизаше, че бил тръгнал пеш на поклонение в малката светиня „Свети Менас“, която се намираше на запад, когато най-неочаквано попаднал на оазиса. Във всеки случай решението му да се заеме с тази работа не беше случайно. Той сякаш бе създаден за нея. Срещу незначителна заплата прекарваше там цяла година като пазач и градинар. Беше здрав и много издръжлив дребен старец, подвижен като паяк. Трепереше над всяка зеленинка, която пък дължеше живота си на неговото трудолюбие и грижи. Именно той успя да отгледа пъпешите, а по-късно и една лозница, която обви трегера на главния вход. Смехът му представляваше нечленоразделно подкрякване, и освен това имаше навик свенливо да крие лице в раздърпания ръкав на старото си католишко расо. Гръцкото му красноречие, заприщено от неспособността му да говори, преливаше в очите и там искреше и танцуваше при най-малкото подмятане или въпрос. Какво повече може да иска човек от живота, сякаш казваше той, освен този оазис край морето?
Какво повече наистина? Това бе въпросът, който Несим често си задаваше, докато колата препускаше към пустинята, а шофьорът Селим, с лице на ястреб, седеше зад кормилото като истукан. Няколко мили преди арабския форт пътят се отклоняваше от крайбрежието, свиваше към вътрешността, а точно преди оазиса вече нямаше и настилка, само дюни — пухкави като разбит белтък, блеснали от люспи слюда. На места, където имаше опасност колата да затъне в пясъците, те заобикаляха, за да попаднат на жила от ронлив пясъчник, който всъщност оформя и гръбнака на целия нос. Вълнуващо наистина — да се носиш по тази шир от надиплена белота като катер, подгонен от морския бриз.