Ала през цялото това време Несим вървеше по петите ни и стъпка по стъпка ни преследваше със своите страхове. Един ден открих думите „пази се“, изписани на гръцки с пръчка върху пясъка на лагуната, където се къпехме. Гръцкият надпис издаваше ръката на Панайотис, но Селим също владееше този език.
Това предупреждение ми обясни и нещо, което се случи с мен много скоро след това, докато дирех лист хартия, за да напиша писмо на Мелиса. Отбих се в малката обсерватория на Несим и започнах да търся по бюрото му онова, което ми трябваше. Направи ми впечатление, че цевта на телескопа е насочена надолу, а не към небето, и гледаше към дюните и отвъд тях, където градът дремеше сред перлената мъгла на облачните селения. Това не беше нещо необикновено, дори напротив — едно от любимите ни занимания бе да се опитваме да зърнем най-високите минарета помежду сгъстените и вечно подвижни въздушни маси. Седнах на трикракото столче, притиснах око към окуляра и изчаках, докато лекото трептене на трескавия пейзаж се успокои. Въпреки солидната каменна основа, върху която стоеше триножникът, от силното увеличение на лещите и маранята на горещия въздух пейзажът пред погледа ми се раздвижи като тежко дишане на пресекулки. Сърцето ми спря, когато видях не друго, а малката тръстикова колибка, където само допреди час двамата с Жюстин лежахме прегърнати и си говорехме за Пърсуордън. Яркожълтото петно върху пясъка беше джобното издание на „Крал Лир“, което бях взел със себе си, но бях забравил да върна; ако образът не потрепваше, с лекота щях да прочета и заглавието върху корицата. Останал без дъх, продължих да гледам втренчено натам, докато усетих, че ме обзема страх. Почувствах се като човек в тъмна позната стая, в която смята, че е сам, ала изведнъж някой поставя ръка върху рамото му. Излязох на пръсти от обсерваторията с лист хартия и молив, седнах в един стол с лице към морето и се зачудих какво мога да напиша на Мелиса.
Тази есен, когато вдигнахме стана и се прибрахме в града за зимата, все още нищо не беше решено; дори усещането за криза като че се притъпи. Сякаш всички бяхме впримчени, така да се каже, в мъглявината на всекидневието, от която трябваше да изкристализира бъдещето, независимо какво би ни коствало това. Бях извикан да започна новата си работа за Скоби и безпомощно затънах в проклетия бустрофедон, в чиито тайни Балтазар продължаваше да ме посвещава помежду две партии шах. Направих опит да заглуша угризенията на съвестта си, като казах истината на Скоби и неговите хора — по-точно, че Кабал представлява безобидна секта, отдадена на херметическата философия, и че членовете й не се занимават с шпионаж. В отговор ме срязаха, че не бива да вярвам на тази измислена за прикритие версия, а да се залявам с разшифроването на кода. Поискаха ми подробни доклади върху сбирките на групата и аз им ги доставях чинно, като изписвах на машината цели страници от беседите на Балтазар върху Амон и Хермес Трисмегист, при това с някакво злорадо задоволство, представяйки си междувременно измъчените правителствени служители, прегърбени над въпросните листове, изпокрити във влажни мазета на хиляди мили разстояние. Но нали за това ми плащаха, и то добре; за пръв път се видях в пари и можех да изпратя на Мелиса една малка сума, както и да върна част от онова, което дължах на Жюстин.
Освен това ми беше интересно да науча кои от моите познати бяха наистина част от тайния шпионски канал. Мнемджиян например бе един от тях; неговата бръснарница се оказа нещо като „пощенска кутия“ за събирането на всевъзможни сведения относно града, при това доста хитро избрана. Той изпълняваше задълженията си внимателно и дискретно, като непрекъснато настояваше да ме бръсне безплатно; бях ужасно разочарован, когато много по-късно узнах, че най-търпеливо е размножавал секретните доклади в три екземпляра и ги е продавал на най-различни други разузнавания.
Не по-малко любопитна страна в моята работа представляваше и това, че можех да се разпоредя да направят обиск в къщата на някой от приятелите ми. Голямо удоволствие ми достави претърсването в апартамента на Помбал. Клетият човечец имаше пагубния навик да си носи вкъщи служебните папки, за да работи вечер. Конфискувахме му цяла грамада листове за радост на Скоби, тъй като съдържаха подробни бележки относно френското влияние в Сирия и списък на френските агенти в града. В него фигурираше и името на стария кожар Коен.
Помбал беше силно шокиран от този обиск и почти цял месец след това вървеше по улиците и плахо се озърташе, надничайки през рамо, защото страдаше от манията, че го следят. На всичкото отгоре си бе втълпил, че някой е платил на едноокия Хамид, за да го отрови, и вкъщи не хапваше нищо, без аз да съм го опитал преди това. Продължаваше да очаква своя орден и своето прехвърляне, затова се опасяваше, че изгубването на материалите може да попречи и на двете, но тъй като бяхме съобразили да му оставим самите папки с номерата на класьорите, успя да ги върне на местата им с протокол, удостоверявай, че сведенията са били изгорени „според указанията“.