Напоследък той се радваше на известен успех заради приемите, за които много внимателно подбираше компанията по ранг и обществено положение, като от време на време представяше по някой гост и от по-скромните градски прослойки, например проститутки или хора на изкуството. Но разноските и досадата бяха наистина мъчителни. Спомням си как веднъж ми обясни с ужасно посърнал глас смисъла на тези събирания. „Коктейлите — както подсказва и името им — са първоначално измислени от псетата. Те не са нищо друго, освен душене на задници, издигнато в ранг на официален прием.“ Но независимо от това той не спираше да организира тези малки сбирки, за което бе и възнаграден от своя генерален консул, към когото, въпреки презрението, продължаваше да изпитва детинско страхопочитание. Чрез настоятелни молби и увещания успя да склони дори Жюстин да се появи на един от тях, като целта му беше с този ход да предизвика по-бързото си награждаване с кръст. Това ни даде възможност да се запознаем с Пордър и малкия дипломатически кръг в Александрия — до един хора повърхностни, безлични, размити и безжизнени, поне на мен така ми се сториха.
Самият Пордър бе по-скоро една прищявка, отколкото човек. Беше направо роден за карикатурен герой. Имаше дълго бледно лице със своенравно изражение и прекрасна сребристобяла коса, с която обичаше да кокетничи. Но това бе по-скоро лице на лакей. Превзетите му маниери (пресиленото му внимание и приятелски чувства към най-бегли познати) ужасно ме дразнеха, но ми помогнаха да разбера както мотото, което един мой приятел бе сътворил за френското министерство на външните работи, така и епитафа, който според него трябвало да краси надгробния камък на шефа му. („Неговата посредственост беше неговото спасение.“) И наистина характерът му бе тънък като златна люспа — блестеше единствено с лустрото на култура, която, за разлика от другите хора, дипломатите получават наготово.
Приемът вървеше като по ноти, а поканата за вечеря, която Несим отправи към стария дипломат, направо го разнежи — и този път не се преструваше. Знаеше се, че кралят често гостува в дома на Несим, и старецът сигурно вече пишеше наум доклада си, който щеше да започне с думите: „Миналата седмица, докато вечерях с краля, насочих разговора към въпроса за… Той каза… Аз отвърнах…“. Устните му взеха да се движат, погледът му се отнесе нанякъде и той изпадна в нещо като транс — бе добре известен с тези си публични изяви, — след което в един момент сякаш се сепна и изуми събеседниците си с глупавата рибешка усмивка, поднесена вместо извинение.
Лично аз винаги се чувствах странно, когато трябваше да се явя в малкия, затворен като резервоар апартамент, където бях прекарал почти две години от живота си; защото не можех да не си спомня, че именно тук, точно в тази стая, за пръв път срещнах Мелиса.
Апартаментът беше напълно преобразен под вещото ръководство на последната любовница на Помбал. По нейно настояване бе облицован с ламперия и боядисан в светлокремаво с бежови первази на дюшемето. Старите изпокъсани кресла бяха претапицирани с тежка дамаска на кралски лилии, а трите стари канапета бяха изхвърлени, за да се открие повече място. Сигурно са били или продадени, или съвсем изпочупени. „Навярно — сетих се аз за едно стихотворение на стария поет, — навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели“62. Какво свидливо нещо е паметта и как скъпернически стиска суровия материал, от който всеки ден тъче своите спомени.
С обзавеждането си мрачната спалня на Помбал напомняше смътно края на века и за разлика от друг път сега цялата светеше от чистота. Ставаше за декор на действието в пиеса от Оскар Уайлд. Моята собствена стая бе отново префасонирана в кухня. Креватът ми продължаваше да стои до стената и близо до железния умивалник. Разбира се, жълтата завеса бе изчезнала и на нейно място висеше раздърпан бял парцал. Сложих ръка върху ръждясалата рамка на старото легло и сърцето ми се сви при мисълта за Мелиса. Видях я как обръща чистите си очи към мен в прашния сумрак на малката стаичка. Засрамих се, но също така се изненадах от внезапно обзелата ме тъга. Щом Жюстин се промъкна зад гърба ми, побързах да затворя вратата с ритник и веднага обсипах с целувки устните, косата и челото й, притиснах я към себе си, докато изгуби дъх, само и само да не забележи плувналите ми в сълзи очи. Но тя разбра веднага и отвръщайки на целувките ми с онази пламенност, която е присъща единствено на приятелството, промълви: „Знам. Знам.“
62
От стихотворението „Следобедното слънце“ от Константинос Кавафис, превод Георги Мицков; ИК „Христо Ботев“, 1995 г. — Б.пр.