По това време той бе започнал да изживява цяла серия от исторически сънища, които бяха изместили сънищата му от детството и в които на първо място се изявяваше Градът — сякаш най-сетне бе открил отзивчив поданик, чрез когото да даде воля на колективните си желания и стремежи, пропили неговата култура. Събуждаше се и пред очите му — кули и минарета, отпечатани върху излинялото, напудрено с прах небе, а върху тях — като филмов монтаж — се виждат гигантските следи от стъпките на историческата памет, която е учител и пътеводител на индивидуалните спомени, нещо повече — техен сътворител, защото човек е само проекция на духа на мястото, в което живее.
Те го тревожеха, защото това не бяха сънища на нощния покой. Често прескачаха в дневната действителност и нахлуваха в мислите на будния му ум, сякаш мембраната на съзнанието му се бе прокъсала на места, за да ги пусне вътре.
Редом с тези гигантски построения на ума — внушителна галерия от образи, резултат от много четене и размишления върху собственото минало и това на града — той започна да изпитва все по-остри и по-остри пристъпи на необяснима омраза към онази Жюстин, с която все по-рядко общуваше — вярната приятелка и предана любима. Тези пристъпи бяха наистина кратки, ала така ожесточени, че той, тъй като с право ги смяташе за обратната страна на любовта си към нея, започна да се страхува не за нейната сигурност, а за собствената си. Страхуваше се да се бръсне всяка сутрин в бялата стерилна баня. Малкият му бръснар често откриваше сълзи в очите, докато покриваше лицето му с пяна.
Но докато галерията от исторически сънища изцяло занимаваше ума му, силуетите на негови приятели и познати — осезаеми и истински, се разхождаха напред-назад сред тях, сред развалините на класическата Александрия, населявайки едно чудно историческо време и пространство като същински действителни персонажи. И подобно на древен летописец той най-съвестно записваше в дневниците си всичко видяно и почувствано, а после нареждаше на невъзмутимия Селим да ги препише на машина.
Тогава например съзря и Музейона със сериозните му, вечно навъсени и доволно осигурени творци, заети да увековечават покровителите си; а по-късно видя и философа64 — сред самотниците и мъдреците, — който търпеливо чакаше светът да се превърне в специална частна държава, и то във вид абсолютно ненужен никому освен на него — защото на всеки етап от развитието всеки човек обобщава цялата вселена така, че да отговаря на неговата вътрешна природа: а всеки мислител и всяка мисъл наново оплодяват цялата вселена.
Надписите върху мраморите в музея му проговаряха, като минаваше край тях — мърдаха устни и шептяха. Балтазар и Жюстин стояха и го чакаха. Беше дошъл да ги посрещне, стоеше замаян от лунната светлина и източените сенки на колонадите. Долови гласовете им в мрака, подсвирна познатия на Жюстин сигнал и същевременно си помисли: „Каква душевна вулгарност! Да си толкова сигурен в основните принципи, както е например Балтазар.“ После чу по-възрастният мъж да му казва: „Етиката е нищо, ако си остане проява на добри обноски.“
Той бавно закрачи под високите арки и тръгна към тях. Мраморните плочи бяха нашарени като зебра от лунни лъчи и сенки. Бяха седнали върху мраморния капак на саркофаг, докато някъде в безпощадната тъмнина на външния двор някой крачеше напред-назад по жилавите чимове трева и лениво си подсвиркваше мелодия от Доницети. Златните обеци на Жюстин във формата на цикади я бяха преобразили в героиня от собствените му сънища и наистина му се стори, че двамата седят, загърнати в богатите дипли на тежки роби, изтъкани от лунна светлина. С глас, изтерзан от парадокса, който лежи в основата на всяка религия, Балтазар тъкмо казваше: „Разбира се, в известен смисъл дори да се проповядва евангелието е погрешно. Това е един от абсурдите на човешката логика. Ала не самото евангелие, а неговото проповядване, е което ни въвлича в играта на тъмните сили. Ето защо нашият Кабал е толкова ценен, защото не приема за даденост нищо освен науката на правилното търсене.“
Бяха се посместили, за да седне и той върху мраморния саркофаг, но преди да стигне до тях, опорната точка на вътрешното му зрение отново се промени и нови сцени тържествено нахлуха в съзнанието му, без да се съгласуват нито по място, нито по историческа епоха, нито по правдоподобност.
64
Вероятно авторът има предвид Плотин, който е един от философите, работили в Александрийския музейон. — Б.пр.