Съвсем ясно видя светилището, издигнато от пехотинците върху онзи пуст наносен бряг в чест на Афродита на гълъбите65. Бяха изгладнели. Походът ги бе изтощил до крайност, бе изострил у тях усещането за смърт, което е стаено във всяка войнишка душа до мига, в който лумне отпред с ослепителна яркост. Товарните животни измираха от липса на храна, хората — от липса на вода. Не смееха да спират при изворите и кладенците, защото водата в тях бе отровена. Мяркащите се задници на скитащи диви животни — уви така далеч, че и стрела не можеше да ги стигне — ги влудяваше с обещанието за месо, до което никога нямаше да се доберат, защото колоната неумолимо напредваше, разгръщаше се сред бедната растителност на покритото с тръни крайбрежие. Продължаваха похода си към града, въпреки знаменията. Пехотата напредваше без бойно снаряжение, макар да знаеха, че това е чиста лудост. Оръжията им ги следваха отзад в каруци, които вечно изоставаха. След колоната се носеше възкиселият мирис на неизмити тела, пот и волска пикоч. И въоръжените с прашки македонци, които пърдяха като кози.
А врагът им — поразителен в своето великолепие: лъскавото снаряжение на кавалерията ту заблестяваше, ту изчезваше от погледа по маршрута на дългия поход. По-отблизо се виждаха и воините в пурпурни плащове, везани туники и тесни копринени трика. Носеха златни синджири около загорелите си вратове и гривни около бицепса на стисналите копия ръце. Пленителни като орляк девици. Гласовете им се извисяваха — бодри и гръмовни. Каква разлика между прашкаджиите и тях — закоравели в боеве ветерани, калени в зими, когато от студ сандалите залепват за ходилата, и в лета, когато от пот кожата на подметките става по-корава и от твърдия мрамор. Златна плячка, а не войнишка страст ги бе подмамила в тази рискована авантюра, чиито несгоди сега понасяха със стоицизма на мъже, които хранят семейства. Животът им се бе превърнал в безполов каиш, който се впива все по-надълбоко и по-надълбоко в плътта. Слънцето ги бе изсушило, бе вкоравило кожата им, а затлачените им от прах гърла бяха изгубили гласа си. Гордите шлемове с пера — зачислени на всекиго поотделно — се нагорещяваха така, че не можеха да се носят по пладне. Африка, която си бяха представяли като едно продължение на Европа, вече им бе дала да разберат, че е нещо съвършено различно: черен заплашителен мрак с грачещи гарвани и виещи бездуховни души, с порции смях или по-скоро накъсан маймунски кикот.
Понякога успяваха да хванат пленник — самотен уплашен мъж, излязъл на лов за зайци — и тогава не можеха да се начудят, че и той е човек като тях. Събличаха набързо дрипите му и дълго зяпаха с недоумение и пресилен интерес човешките му гениталии. Друг път влизаха в някой град или богаташко имение в подножието, колкото да ги оплячкосат. Тогава се гощаваха с мариновано месо от делфин, затворено в делви (пияните войници пируваха в обора сред воловете, накичили гърдите си с гирлянди от дива коприва, поклащаха се несигурно на краката си и току посягаха към задигнатите чаши от злато или рог). Ала всичко това беше още преди да стигнат пустинята…
После се озоваха на един кръстопът, направиха жертвоприношение на Херакъл (и веднага убиха двамата си водачи ей така, за всеки случай); но оттук нататък всичко тръгна на зле. Дълбоко в себе си знаеха, че никога няма да стигнат града и никога няма да го обсадят. И моля те, Господи, нека никога повече не се повтаря онази зима в бивака в подножието. Колко носове и пръсти измръзнаха и окапаха! А непрестанните атаки! Още чуваше скърцащия, хрущящ звук от стъпките на часовоя — цяла зима напред-назад в снега. По тези места вражеските воини носеха на главите си лисичи кожи с хищнически клюн и дълги кожени туники, които покриваха целите крака. Бяха съвсем безшумни, сливаха се с пейзажа, сякаш бяха част от него, така както бедната растителност беше част от тези стръмни дефилета и от опасните пътеки на големия вододел.
Когато войската тръгне в поход, спомените се произвеждат като на конвейер. Общите изпитания и лишения сближават войниците, техните мисли и мечти. Ето, той знае, че онзи тих мъж там си мисли за розата, намерена в нейното легло в деня на Игрите. Друг не може да забрави мъжа с откъснатото ухо. Насила взетият да служи учен с вечно киселата и леко иронична физиономия пък се чувства съвсем не на мястото си — като пукало по време на симпозиум. А онзи тлъстият, дето колкото и да е странно, бе запазил бебешката миризма на тялото си, той беше шегаджия и непрекъснатите му подмятания разсмиваха авангарда. Мислеше си за нов египетски депилатоар, за пухкава постеля, за легло с търговска марка „Херакъл“, за бели гълъби с подрязани криле, за да могат само да пърхат край банкетната маса. Цял живот го бяха посрещали на прага на публичния дом с викове и смях, с приветствено размахани във въздуха чехли. Имаше и други, които не мечтаеха за толкова прости неща — коса, напудрена с бял оловен прах, или пък голи момчета в редица по две на зазоряване, отиват в училището на Арфиста, а снегът се сипе отгоре им на едри парцали. Във вулгарната страна Дионисия имат обичай да носят огромен кожен фалос сред шумни и невъздържани възгласи, но щом бъдат посветени в култа, поемат предложената им сол и фалоса с треперещи ръце. Той размножава мечтите, отваря умовете, така както се отваря главна артерия, и оттам рукват видения — царствено, разточително.