Странно, да се притаиш до Жюстин, облян в лунната светлина на шарената есен, понесен от прилива на толкова нездравословни мисли: той почувства как тялото му от плът и кръв ги разпръсна по силата единствено на своето тегло и маса. Балтазар се бе отместил, за да му направи място за сядане, въпреки че продължаваше да говори тихо на жена му. (Пиеха виното тържествено, но вятърът пак оплиска дрехите им. Генералите им бяха казали само преди миг, че никога няма да се доберат до този град, няма да го намерят.) И той си спомни съвсем живо как Жюстин, след като се бе любила, имаше навика да сяда по турски в леглото и да размесва тестето на малкото таро, което винаги стоеше на лавицата между книгите — сякаш, за да види колко още късмет им остава след последното им гмуркане в подземните ледени води на страстта, която тя не можеше нито да усмири, нито да уталожи. („Умове, осакатени от нагона — каза веднъж Балтазар. — Те никога не намират покой, преди старата възраст и отпадналите сили да ги убедят, че безмълвието и кротостта не са враждебни чувства.“)
Не отразяваше ли дисонансът на техния живот онази степен на безпокойство, която бяха наследили от града или от века?
„О, боже мой — за малко да изрече той. — Жюстин, защо не се махнем от този град и не потърсим друга атмосфера, дето да не е така пропита с чувството на осъденост и разтление?“ После се сети за думите на стария поет66, които прокънтяха, сякаш бе натиснал докрай педала на пиано, отекнаха мощно в крехката черупка на надеждата, която мисълта му бе спасила от удавяне в черните талази на съня.
— Моят проблем е — промълви той тихо, като опипа челото си, за да види дали има температура, — че жената, която обичах, ми носеше пълно удовлетворение, но това не повлия на нейното щастие — и се замисли върху всички онези заблуди, които намираха потвърждение във физическия свят. Така веднъж взел да удря Жюстин, да я налага, докато ръцете го заболят, докато пръчката се счупи в нея. Разбира се, това било сън. И все пак, щом се събудил, открил, че цялата му ръка се е подула и го боли. В какво да вярва човек, когато с действията си реалността се подиграва на въображението?
В същото време, разбира се, той напълно осъзнаваше, че страданието, всъщност дори всички болести представляват остра форма на самонадеяност и цялото учение на Кабал идваше само да засили самопрезрението му. Той чуваше, като далечно ехо от паметта на града, гласа на Плотин, който му говореше не за бягство от непоносимостта на времето и мястото, а за бягство към нова светлина, към нов град на Светлината. „Това обаче не е пътуване с крака. Погледни вътре в себе си, оттегли се вътре в себе си и наблюдавай.“ Ала това бе единственото нещо, на което, както се оказа, не бе способен.
Чудно, но чак сега, разказвайки за тези моменти, си спомням колко малко от неговата вътрешна промяна се прояви на повърхността, дори за онези, които го познаваха отблизо. Твърде оскъдни бяха нещата, които човек можеше да забележи — само едно усещане за пустота, подобно на любима мелодия, изпята на нов, леко фалшив глас. Вярно е, че по онова време той бе започнал да дава своите приеми, известни с небивалото си разточителство — нещо, което градът не беше виждал дотогава дори от страна на най-заможните фамилии. Сега вече голямата къща не оставаше и за миг празна. Обширната кухня, където вечер често се отбивахме да си сварим по едно яйце или да изпием по чаша мляко след някой концерт или пиеса — винаги пуста и потънала в прах, — сега бе приютила цял гарнизон от напудрени с брашно и въоръжени с ножове готвачи, които не преставаха да важничат. Стаите на горния етаж, стълбището и салоните, където навремето отекваше единствено печалният хор на стенните часовници, сега гъмжаха от черни роби, които се движеха царствено като лебеди, докато изпълняваха неотложните си задачи. Белите им спретнати униформи, ухаещи на гладено, блестяха от чистота — дълги мантии, пресечени през кръста от алени пояси със златни пафти, изобразяващи глави на костенурки: символът, който Несим си бе избрал. Над влажните им делфинови очи стърчаха обичайните алени фесове, а маймунските им ръце бяха облечени в бели ръкавици. Пристъпваха безшумно като самата смърт.