Това, че досега не бе задминал големите знаменитости на египетския хайлайф по щедрост, изобилие и прахосничество, не означаваше, че не се е състезавал с тях, че не се е мъчел да ги засенчи. От къщата денонощно долитаха студените меланхолични мотиви на наетия квартет или дълбокият всепоглъщащ плач на саксофони, които виеха в нощта като неутешим рогоносец.
Стените на дългите красиви салони бяха начупени на най-неочаквани места от дълбоки ниши и усамотени кътчета, с което се увеличаваше и броят на местата за сядане. Понякога на тези богати и безсъдържателни вечери се събираха двеста-триста души, а техният домакин обикновено седеше, изпаднал в съзерцание пред празната си чиния, в която се мъдреше една-единствена червена роза. Но това негово забавление не беше нещо забележително, тъй като във всеки миг той можеше да отвърне на безсмислиците на тривиалния разговор с усмивка, така изненадваща, както когато човек вдигне захлупена чаша и отдолу най-неочаквано изпълзи рядко насекомо с неизвестно за науката име.
Какво друго да добавя? Малките ексцентричности в облеклото му не можеха да направят впечатление, защото неговото богатство бе предопределило вкуса му и той никога не носеше нито спортни фланелени панталони, нито сака от туид. Сега, в прохладния си костюм от плътна коприна с червен пояс през кръста, изглеждаше точно това, което винаги е бил — най-богатият и най-красивият от всички банкери в града: тези подхвърлени деца на съдбата. Хората смятаха, че най-накрая е намерил своето амплоа. Точно така трябваше да живее всеки на неговото място и с неговото богатство. Само дипломатическият корпус подуши в това разсипничество някакви подмолни мотиви, може би конспирация за пленяването на краля, и затова взеха най-редовно да се навъртат из гостоприемните му салони и дълбокомислено да се озъртат. Зад привидно отпуснатите и превзети физиономии на контетата дипломати се долавяше неспокойно любопитство, желание да се подушат кроежите на Несим, тъй като точно тогава кралят беше чест гост в голямата му къща.
Междувременно това въобще не промени съществуващата ситуация. Сякаш замислените от Несим действия се осъществяваха с безкрайна мудност, нарастваха със скоростта на сталактити, и винаги се намираше време за други неща — фойерверките оставяха искрящи бразди по кадифеното небе, прониквайки все по-надълбоко и по-надълбоко в нощта, където ние с Жюстин лежахме със сключени ръце и мисли. В спокойната вода на фонтаните се плискаха човешки отражения, осветени от златните и алени звезди, които съскаха в небето като прежаднели лебеди. Есенният небосклон, запален от пъстри искри, ни съзерцаваше с невъзмутимостта на човек, за когото цялото незаслужено страдание на човечеството се бе отдръпнало и разтворило в небитието — както става с продължителната болка, която от едно определено място тръгва да пълзи и се разлива, за да наводни цялото тяло и ума. Красивите следи от изстреляните ракети на фона на черния мрак ни изпълваха единствено с усещането за поразителната хармония в света на любовта, който щеше скоро да се отдръпне от нас.
Тази нощ сияеше от зарята на летни светкавици и още несвършило това представление, на изток откъм пустинята долетя глух гръмотевичен тътен и покри като струпей мелодичната тишина. Заръмя — свеж младежки дъждец, и изведнъж мракът се изпълни със забързани силуети, които се разтичаха към осветените къщи с повдигнати над глезените дипли, а гласовете се извисяваха до пискливите трели на щастливото удоволствие. За миг уличните светлини разголиха минувачите, очертаха телата им под прозирното було на техните дрехи. А ние двамата безмълвно се скрихме в една беседка зад сладкия аромат на живия плет и легнахме върху каменната скамейка във формата на лебед. Възбудената чуруликаща тълпа от гости плъзна към светлините на къщата; а ние се отпуснахме в люлката на мрака и нежните иглички на дъжда погъделичкаха лицата ни. Последните фойерверки бяха предизвикателно запалени от мъже в смокинги и в косата й видях само последните бледи комети, които излетяха и изчезнаха в нощното небе. Цветовете им още мигаха в съзнанието ми, когато с изгарящо удоволствие вкусих напористия й топъл език в устата си и усетих допира на неспокойните й ръце. Силата на това щастие — не бяхме в състояние да говорим, само се поглъщахме с поглед, а очите ни плуваха в непролети сълзи.