И с какво чувство само произнесе онова място, където старецът случайно намира любовното писмо, дето така го е развълнувало, и възкликва: „Излязох тъжен, меланхолен на балкона — излязох мислите да променя, като погледам мълчаливо от моя град любим парченце малко и малко от движението по улиците и в магазините.“9 Сама се изправи, отвори кепенците и излезе на мрачния балкон, увиснал над града от цветни сияния: долови вечерния бриз, полъхнал от селенията на Азия и за миг забрави собствената си плът.
„Принц“ Несим бе шеговито обръщение, но съвсем разбираемо най-малко в очите на дребните собственици на дюкяни, както и за облечените в черни пардесюта търговци, които често го виждаха безшумно да прекосява сводестия път в големия си сребрист ролс-ройс с жълти капаци на колелата. Преди всичко той беше копт, а не мюсюлманин. Въпреки това прякорът му беше съвсем сполучлив, понеже Несим, като същински принц, странеше от всеобщата алчност, която бе притъпила всички инстинкти за благоприличие на александрийците, включително и на най-богатите от тях. И все пак онова, което му придаваше вид на ексцентричен, не бе нещо, което би направило и най-малко впечатление на хора, живеещи извън Леванта. Той не трепереше над парите, използваше ги само за харчене — и това беше първото; второто бе, че не притежаваше гарсониера, и по всичко личеше, че е верен на Жюстин, което бе вече нещо нечувано. Що се отнася до парите, тъй като беше извънредно богат, бе обладан от истинско отвращение към тях, поради което и никога не носеше у себе нито банкноти, нито монети. Харчеше по арабски и раздаваше на продавачите надраскани на ръка бележки; нощните клубове и ресторантите приемаха подписаните му чекове. Въпреки това дълговете му биваха честно и редовно изплащани и всяка сутрин секретарят Селим поемаше с колата по маршрута му от предишния ден, за да изплати всички натрупани задължения.
Това отношение към парите се смяташе за ексцентрично и крайно високомерно от жителите на града, които поради грубите си и строго йерархични възгледи, поради черната работа, която вършеха, поради раболепната си нагласа и неправилното образование не можеха да проумеят какво е това „стил“ според европейския смисъл на думата. Но за Несим то бе нещо вродено, а не просто придобито чрез образованието; в този малък свят на заучено похотливо печалбарство той не можеше да намери истинското си място, тъй като таеше у себе си един чувствителен в същността си и проникновено съзерцателен дух. Без да е човек, който се натрапва, често предизвикваше приказки с действията си, които носеха истинския печат на неговата личност. Обикновено хората свързваха чудатите му обноски с чуждото възпитание, което бе получил, но истината беше, че и Германия, и Англия бяха успели единствено да го объркат и да го направят непригоден за живота в този град. Германия бе култивирала у естествения му средиземноморски ум вкус към метафизиката, докато Оксфорд се бе опитал да му придаде суха, педантична нагласа, но бе успял да развие у него само подчертана склонност към философията, и то до такава степен, че той се бе отказал да практикува любимото си изкуство — рисуването. Много мислеше и много страдаше, ала му липсваше решителност, за да продължи, а решителността е първото необходимо условие за всеки практик.
Несим беше скаран с града, но тъй като баснословното му богатство го принуждаваше да общува всекидневно с местните търговци, те се мъчеха да преодолеят собственото си притеснение, като често го вземаха на подбив — едно снизхождение, по правило полагащо се на някого, който не е много с всичкия си. Нерядко се случваше човек да влезе в кабинета му — този саркофаг от тръбна мебел и хвърлящо отблясъци стъкло — и да го завари седнал като сираче пред огромното бюро (покрито със звънци, ролки и сигнални лампи) да дъвче филия черен хляб, намазана с масло, и да чете Вазари10, докато разсеяно подписва писма, разписки и бордера. Вдигаше бледото си бадемово лице с недоумяващ израз — умислен, вглъбен, почти умоляващ. Въпреки това една тънка стоманена нишка прорязваше нежната му чувствителност и всичките му подчинени непрекъснато се учудваха, че така както си стоеше уж вечно незаинтересуван, познаваше работата до най-малката подробност и нямаше сделка, която да не се основава на най-проницателните му преценки. В очите на персонала си той беше нещо като оракул — и все пак (те само въздишаха и свиваха рамене) имаше вид на човек, потънал в пълна апатия! Да не се интересуваш от печалбата — в Александрия това се смята за лудост.
9
Откъс от стихотворението „Вечер“ на Константинос Кавафис, превод Ст. Гечев, издателство „Народна култура“, 1963. — Б.пр.
10
Джорджо Вазари (1511–1574) — италиански художник, архитект и историк на изкуството. — Б.пр.