И двамата лежаха като жертви на страшна злополука; непохватно и някак безразборно вкопчени един в друг, сякаш бяха първите две същества в историята на човечеството, експериментирали точно с този начин на общуване. Позата им, така абсурдна и неудобна, приличаше на ранен, още тромав опит, който след векове на повсеместни упражнения може би щеше да се превърне в телесен навик с безпогрешен синхрон и балетна грация. Нещо обаче ми подсказваше, че това няма да се случи и че тази поза ще си остане неизменна за вечни времена — именно тази малко трагична и вечно нелепа поза на сношение. От нея идваха всички онези аспекти на любовта, които поети и луди използват в услуга на философията си за естетическата възвишеност. От нея започват страданията на болните и лудостта на безумците; нейния отпечатък носят и отегчените, опустошени лица на дългогодишните брачни двойки, вързани, така да се каже, гърбом един за друг, като две заклещили се кучета.
Отривистият дрезгав смях, който излезе от устата ми, ме учуди, но в същото време даде възможност на наблюдаваните от мен екземпляри да се окопитят. Мъжът повдигна глава и наостри слух, сякаш за да се увери, че полицай не може да се смее по такъв начин. Жената като че си обясни мислено моите мотиви и се усмихна.
— Изчакай навън — рече тя и ми посочи завесата с бялата си, обсипана с петна ръка. — Още малко. — А мъжът, сякаш смъмрен от тона й, се почувства виновен и направи няколко конвулсивни движения, като паралитик, който тепърва ще прохожда — подтикван не толкова от похотлив мерак, колкото от поетото задължение. Лицето му издаваше изблик на любезно внимание — като на човек, който става в претъпкания трамвай, за да отстъпи мястото си на инвалид от войната. Жената изсумтя и пръстите й стиснаха ръба на леглото.
Оставих ги — така нелепо съвкупени, изсмях се, излязох на улицата и тръгнах да обиколя още веднъж квартала, в който продължаваше да кипи абсурдният реален живот на мъже и жени. Дъждът беше спрял и влажната земя изпускаше топлото спарено ухание на пръст, човешка плът и увехнал жасмин. Тръгнах бавно, вътрешно развеселен, и започнах да си описвам с думи този квартал на Александрия, защото знаех, че много скоро ще бъде забравен и ще го навестяват само онези, чиито спомени са станали част от трескавия град и живеят още в умовете на старци като изветрял парфюм по дреха: Александрия, столицата на Паметта.
Тясната уличка бе покрита с изпечена ухаеща глина, сега поразмекната от дъжда, но не и мокра. По цялата й дължина бяха наредени цветните кабинки на проститутките, чиито страстни мраморни тела позираха свенливо — всяко пред собствената си куклена къща — като пред олтар. Седяха на трикраки столчета, досущ като гадателки, с цветни чехли на краката, с които се разхождаха по прашната улица. Оригиналното осветление придаваше на улицата някаква безсмъртна романтика, защото вместо да сияе с електрически крушки, по цялото й протежение върху земята бяха наредени карбидни лампи, които надупчваха нощта като цедилник и хвърляха трескави, прелъстителни, теменужени сенки нагоре към нишите и фронтоните на куклените къщи, влизаха в ноздрите и очите на посетителите и лягаха върху покорната мекота на пухкавия мрак. Вървях бавно сред тези невероятни цветя на порока и си мислех, че и градът, подобно на всяко човешко същество, таи у себе си апетити, страхове и най-различни настроения. Той също съзрява, ражда своите пророци, а после на преклонни години изпада в летаргия или в самота, като второто е по-страшно от първото. Неразбрали, че техният град майка умира, живите в него продължаваха да седят навън по улиците като кариатиди, подпиращи тъмнината, а болката от бъдното притваряше клепачите им; безсънно бдящи ловци на безсмъртие, устояли на всички пророчески векове на времето.
Една от кабинките бе цялата украсена с прецизно изрисувани тъмносини кралски лилии върху фон с цвят на праскова. Пред вратата седеше гигантското синкаво дете на негърка, на около осемнайсет години, облечено в червена фланелена нощница, която смътно напомняше сиропиталище. Върху черната си вълниста глава носеше венец от блестящи нарциси. Ръцете й бяха скромно прибрани в скута — престилка, пълна с накълцани пръсти. Приличаше на райско черно зайче, клекнало пред дупката си. Пред съседната врата седеше жена, крехка като обрулен лист, пред следващата — друга, посърнала от анемия и цигарен дим. Навсякъде по тези кафеникави, плющящи на вятъра стени се виждаше основният талисман на страната — отпечатък на длан с разперени пръсти, сякаш да спре настъплението на ужаса, притаил се в мрака извън периметъра на осветения град. Докато минавах край тях, издаваха не човешки подвиквания със звън на монети, а ласкави гукащи примамки — смирените им гласове изпълваха улицата с манастирска глухота. Не секс предлагаха те в еднотипните си паянтови кутийки сред мигащите жълти светлини на улицата, а като истински александрийки — дълбока безпаметна забрава в обятията на плътски наслади, за които отвращение няма.