Куклените къщи потрепериха и се олюляха под напора на нахлулия откъм морето вятър, който блъсна зле прикрепените прегради и изду прострените навън дрехи. Една от къщите бе съвсем без параван и през вратата се виждаше вътрешният двор с малка като за саксия палма. На светлината на огън, запален в пълна със стърготини кофа, се различаваха три момичета, седнали на ниски трикраки столчета, загърнати в изпокъсани наметки, които разговаряха тихо, протегнали ръце към самодивските пламъци. Изглеждаха някак отнесени, погълнати, съсредоточени, сякаш се бяха скупчили край жарава в далечна степ.
(Мислено видях големите късове лед — преспите, в които Несим изстудяваше шампанското си, видях синьо-зеленикави отблясъци като от престарял шаран в познатото езерце. И за да се върна на земята, подуших ръкава си с надежда да доловя парфюма на Жюстин.)
Най-накрая влязох в празно кафене. Изпих си кафето, поднесено ми от един саиди с гротескно дръпнати очи, през чиито цепки сигурно виждаше всичко двойно. В най-отдалечения ъгъл, свита на кравай върху куфара си и така неподвижна, че в първия момент въобще не се забелязваше, седеше престаряла дама и пушеше наргиле, което от време на време избълбукваше като внезапно обадила се гълъбица. Тук измислих цялата история от самото начало до самия край, която започваше в дните преди да срещна Мелиса и свършваше скоро след това с една напразна, но прагматична смърт в града, към който не принадлежах; казах, че аз съм я измислил от начало до край, ала неизвестно защо не гледах на нея като на нещо лично и мое, а по-скоро като на историческо платно на това място. Казвах си, че то се явява неразделна част от поведението на града в съответствие с всичко, което е било, и с всичко, което ще бъде. Сякаш въображението ми бе упоено от околната среда и не можеше да реагира на лични, съвсем индивидуални преценки. Бях изгубил способността да усещам дори възбуда от дебнещата опасност. Но най-много се страхувах — типично в мой стил — за безпорядъка, в който бях оставил записките си по ръкописа. Винаги съм мразел недовършеното, частичното, половинчатото. Реших, че поне те трябва да бъдат унищожени, преди да предприема следващата крачка. Изправих се — и в същия миг най-ненадейно осъзнах, че мъжът, когото бях видял в малката кабинка, беше Мнемджиян. Как е възможно да не разпозная щръкналата му гърбица? Тази мисъл продължи да ме занимава, докато отново пребродих целия квартал по посока към големите булеварди край морето. Вървях през този мираж от тесни пресичащи се сокаци, както човек прекосява бойно поле, погълнало всичките му приятели от младостта; ала не можех да сдържам насладата си от околните аромати и звуци — удоволствието на оцелелия. Тук на един ъгъл стоеше гълтач на огън с вдигнато към небето лице, устата му бълваше огнен стълб, който след миг се превръщаше в черен потрепващ като мараня пушек и пробиваше дупка в небето. От време на време мъжът отпиваше бензин от едно шише, после пак отмяташе глава назад и изригваше двуметрови пламъци. На всеки ъгъл виолетовите сенки се препъваха, падаха и потъваха, белязани от човешкия опит — едновременно дивашки и нежно лиричен. Приех го като знак за собствената си зрелост — това, че вече не страдах от гнетящо ме самосъжаление, а по-скоро от желание да бъда призован от града, да бъда вписан сред неговите тривиални или трагични спомени — ако, разбира се, заслужавах.
Когато се върнах в малкия си апартамент и изрових сивите тетрадки, в които бях нахвърлял записките си, вече не мислех да ги унищожавам. Нещо повече, настаних се под светлината на лампата и продължих да записвам, докато Помбал, отпуснат в единствения друг фотьойл, умуваше върху живота.
„Връщам се в стаята си и седя умислен, заслушан в тежкия тембър на нейния парфюм: мирис, съставен от плът, пот и цветя, втъкан в богатия брокат на съществото й. Това е особен вид любов, защото нямам чувството, че я притежавам — нямам и желание да бъде така. По-скоро като че и двамата се сляхме в момент на хладнокръвно самообладание, станахме партньори в един и същ етап на своето израстване. Да, ние просто вбесихме любовта, защото доказахме, че спойката на приятелството е по-здрава. Тези записки, независимо как ще се четат, имат смисъл само като мъчителен, макар и с любов написан коментар върху света, в който съм се родил, за да споделя най-самотните си мигове — тези на съвкупление — с Жюстин. По-близо от това до истината не мога да стигна.