Пламъците в откритата камина започнаха да приемат невероятни форми. И това лесно се доказваше, защото угасен и отново запален, огънят само потвърждаваше истинността на неговите видения — страховити пейзажи и човешки лица. Бенката върху китката на Жюстин също го тревожеше. Докато се хранехме, той непрекъснато се бореше с желанието си да я докосне, и то така трескаво, че пребледняваше и стигаше почти до припадък.
Един следобед смачканият чаршаф на леглото му започнал да диша, приемайки формата на тяло, което лежи отдолу. И това продължило половин час. Една нощ се събудил от пърхането на огромни криле и видял подобно на прилеп същество с цигулка вместо глава, която било подпряло върху рамката на кревата му.
А после и контрастите на доброто — едно послание от калинка, кацнала върху тетрадката му точно когато записвал нещо в нея; музиката на „Пан“ от Вебер, която зазвучавала всеки ден между три и четири от пианото в съседната стая. Усещал как умът се превръща в бойно поле за силите на доброто и злото и че тази задача опъва докрай нервите му, тъй като не било лесно да разпознае едните сили от другите. Действителният свят започнал да му играе номера до такава степен, че сетивата му непрекъснато обвиняваха реалността в непоследователност. Разумът му се намираше в опасност.
Веднъж жилетката, която бил преметнал върху облегалката на стола, започнала да пулсира, сякаш приютила в себе си цяла колония туптящи сърца. Щом се обърнал да я претърси обаче, сърцата спрели да бият и категорично отказали да подновят демонстрацията за пред Селим, който бил извикан в стаята на мига. Същия ден видял собствените си инициали, изписани в злато върху облак, който се отразявал в една витрина на улица „Сен Саба“. Това вече доказвало всичко.
Същата седмица в кафенето „Ал Актар“ един непознат се настанил на масата в ъгъла, която била винаги запазена за Балтазар, и преспокойно си отпивал от арака — същия, който и той възнамерявал да поръча. Мъжът му заприличал на него самия, но по някакъв изопачен начин, особено след като обърнал лице към огледалото, разтеглил устните си в усмивка и зъбите му се оголили. Той не изчакал, ами направо хукнал навън.
Докато крачел по улица „Фуад“, усетил как плочникът под краката му се превръща в мека гъба; потънал до кръста, преди химерата да изчезне. В два и половина същия следобед се надигнал от неспокоен сън, облякъл се и излязъл с единствената цел да провери доколко е вярно измъчващото го предчувствие, че както „Паструди“, така и кафенето „Дордали“ са празни. И те били. Този факт го изпълнил с ликуващо облекчение; но то било краткотрайно, защото на връщане към стаята си най-ненадейно се почувствал така, сякаш сърцето му е изгонено от тялото и на негово място ритмично почукват отривистите удари на въздушна помпа. Беше започнал да мрази тази своя стая и да се страхува от нея. Дълги часове останал заслушан в очакване шумът да се появи наново — хлъзгави жици се развивали със свистене по пода, после изцвърчало животинче — писъците стигнали до слуха му приглушени, сякаш някой припряно го напъхвал в торба. После рязкото щракване от закопчалки на куфар и дишането на човек, прилепен от другата страна на стената, заслушан и в най-малкия шум. Несим събул обувките си и отишъл на пръсти до еркерния прозорец с намерението да надникне в съседната стая. Решил, че неговият нападател трябва да е възрастен човек — мършав, с остри черти и с угаснали зачервени очи като на мечка. Но не успял да потвърди представата си. Сутринта, в деня, в който трябвало да бъдат разпратени поканите за големия лов, се събудил рано и от прозореца на спалнята си с ужас забелязал върху покрива двама души със съмнителен вид и арабско облекло, които с помощта на въже се опитвали да изправят един хаспел. Двамата го посочили с пръст и шепнешком разменили няколко реплики. После започнали да спускат надолу нещо тежко, завито в кожено палто, право на улицата. Ръцете му треперели, докато с равния си почерк попълвал големите бели квадрати на поканите с имената от написания на машина списък, който Селим бил оставил на бюрото му. Все пак се усмихнал под мустак като си припомнил колко много място отделя местната преса всяка година на това паметно събитие — големия лов в Мареотис. Имал доста работа, но смятал, че нищо не бива да се оставя на случайността; въпреки че грижливият Селим се навъртал наоколо, Несим свил устни и настоял всичко сам да провери и лично да приготви поканите. Моята, изпълнена с всички знамения, вещаещи нещастие, ме гледа и сега от полицата над огнището. Втренчих в нея очи с внимание, разсеяно от никотина и виното, но все пак си дадох сметка, че по някакъв неясен начин именно в нея се намираше разрешението, към което всички се стремяхме. („Там, където науката свършва, започват нервите“, „Нрави“.)