— Ти, разбира се, ще откажеш. Нали? — обади се Жюстин с толкова рязък тон, че усетих напрегнатия й поглед. Стоеше надвесена над мен в сумрака на ранната утрин и помежду изреченията даваше по едно ухо към тежко дишащия призрак на Хамид зад вратата. — Няма да предизвикваш провидението, нали? Отговори ми! — И в желанието си да бъде по-убедителна, тя свали полата и обувките си и се мушна в леглото — топла коса, меки устни и коварните неспокойни движения на тяло, което се гушеше в мен, като че беше наранено и търсеше утеха, сякаш раздразнено от незарасналите си рани. Тогава ми се стори — и в това убеждение нямаше и следа от нафукано перчене, — стори ми се, че повече не мога да лишавам Несим от онова удоволствие, което той очакваше от мен. В дъното на всичко това, разбира се, имаше и известно облекчение, което почти ме развесели, ала тогава видях тъжното сериозно лице на моята приятелка по оръжие. Жюстин лежеше и гледаше с онези свои изключително изразителни тъмни очи, сякаш от някакъв висок прозорец по етажите на собствената й памет. Тя се взираше — и аз знаех това — в очите на Мелиса, в тревожните чисти очи на жената, която с всеки изминал ден на нарастваща опасност се приближаваше все по-близо и по-близо до нас. В края на краищата човекът, който можеше да бъде най-сериозно засегнат от онова, което замисляше Несим, бе Мелиса — че кой друг? Мислено тръгнах по желязната верига от целувки, които Жюстин бе изковала, надолу към спомените, бързо, като сръчен моряк, който се спуска, хванал веригата на котвата само с ръце, и потъва в най-черните дълбини на застоялата пристанищна вода — паметта.
От многобройните провали в живота човек си избира онези, които най-слабо уронват чувството му за собствено достойнство и най-малко го излагат. Моите бяха в изкуството, в религията и в човешките отношения. В изкуството се провалих (изведнъж ми хрумна в този миг), защото не вярвах в човешката дискретност. („Дали — пише Пърсуордън — хората са винаги едни и същи, или образите им така бързо се наслагват, като върху филмова лента, че създават впечатлението за едни и същи черти?“) Не вярвах в истинността на хората и затова не можех успешно да ги пресъздавам. В религията ли? Ами аз така и не открих достойна за мен религия, която да спечели доверието ми, да ме предразположи и умилостиви — всъщност има ли религия, която да не търпи тези обвинения? Да ме прощава Балтазар, но ми се струва, че всички църкви и всички секти представляват в най-добрия случай школи за самообучение срещу страха. Третият обаче, най-страшен провал (зарових лице в тъмната жива коса на Жюстин) бе провалът ми в човешките отношения: докарах си го сам, чрез постепенната, ала все по-осезателна изолация на духа, която ме научи да съчувствам, но ми забрани да притежавам. И полека-лека, съвсем необяснимо, аз ставах все по-плах и неуверен в любовта, макар че все по-щедро се раздавах — най-хубавата част от любовта. И именно с това, проумях аз с ужас, успявах да задържа Жюстин. Като всяка жена с вродено чувство за собственост тя бе обречена да се опитва да плени онази част от мен, която винаги щеше да й убягва — последното ми убежище, което се наричаше присмех и приятелство. Този вид любов обаче в известен смисъл я изпълваше с отчаяние, защото аз не зависех от нея; а желанието за притежание, ако се изостри дотам, може докрай да обсеби духа. Колко е трудно да се анализират тези отношения, които остават вечно скрити под тънката ципа на нашите привидни действия; защото какво е любовта, ако не езикът именно на тази тънка ципа, а сексът — само терминология.
Освен това, за да разголя докрай нашата болезнена връзка, която ми причини толкова мъка, разбрах, че именно мъката е единствената храна за спомена: защото удоволствието свършва с края на удоволствието и всичко, което дава, е усещане за добро здраве — извор на енергия. Докато аз бях като батерия с изтощени клетки. Без ангажименти, аз се чувствах свободен да кръжа в света на други мъже и жени, като пазител на истинските права на любовта, които не са страст, нито навик (те само я окачествяват), а божественото прегрешение на боговете с простосмъртните — Афродита, нашата приятелка по оръжие. Така обсаден, аз въпреки всичко съзнавах ясно онова качество у себе си, от което, разбира се, най-много ме болеше: себеотричането. Него Жюстин обичаше у мен — не моята личност. Жените са крадци на секс и не друго, а моята неангажираност се надяваше да открадне тя от мен — бисера в жабешката корона. И именно в тази неангажираност и откъснатост от света тя съзря подписа на случайността, дисонанса и безпорядъка, които управляваха моя живот. Стойността ми не беше в нещо, което съм постигнал, нито в нещо, което притежавам. Жюстин ме обичаше, защото аз й давах нещо неразрушимо — една отдавна формирана личност, която не можеше да бъде пречупена. За нея обаче бе невъзможно да се отърве от усещането, че дори когато я любя, аз продължавах да искам да умра! Това тя не бе в състояние да понесе.