А Мелиса? На нея, разбира се, й липсваше проницателността на Жюстин. Мелиса знаеше единствено, че моята сила й е нужна там, където самата тя се чувстваше най-слаба и уязвима — в отношенията си със света. Боготвореше всеки мой признак на човешка слабост — разхвърляните ми навици, неспособността ми да се оправям с парите и така нататък. Обичаше моите слабости, защото именно в тях се чувстваше най-полезна за мен; Жюстин отминаваше всичко това като недостойно за нейния интерес. Тя обаче си бе открила у мен друг вид сила. Аз я интересувах само с една моя особеност, която не можех да й поднеса като дар, нито тя можеше да ми я открадне. Това се има предвид, когато говорим за притежание — всеки страстно да воюва за качествата на другия, да се бори за богатството на неговата личност. Ала възможно ли е такава война да не бъде унищожителна и безнадеждна?
И все пак колко заплетени са човешките мотиви: защото не друг, а именно Мелиса бе успяла да извади Несим от убежището му в света на фантазиите и да го подтикне към действие, за което сам знаеше, че ние всички горчиво ще съжаляваме, защото то щеше да ни убие. Една нощ, подбудена от собственото си нещастие, тя се приближила към масата, на която той седял пред празна чаша шампанско и замислено оглеждал кабарето: пламнала и разтреперана, склопила изкуствените си мигли и на един дъх изрекла седем думи — „Твоята съпруга вече не ти е вярна“ — фраза, която останала да трепти в ума му като забит нож. Вярно е, че от дълго време досиетата му набъбвали с все нови и нови доклади за този ужасен факт, но докладите са като вестникарски описания на катастрофи, които са се случили далеч, в страна, която никога не си виждал. Сега обаче пред него стоял жив свидетел, жертва, оцелял участник… Тази единствена фраза като че наново оплодила излинялата му способност да чувства. Онези мъртви папки с доноси изведнъж оживели и закрещели своите тайни доноси в лицето му.
Гримьорната на Мелиса представляваше смрадлива дупка, почти изцяло заета от извитите тръби на канализацията. Имаше само едно парче от счупено огледало и малък рафт, покрит с бяла опаковъчна хартия за сватбени торти. Върху него беше наредила всевъзможните си пудри и моливи, с които успяваше да се изрисува така нескопосно.
Именно в това парче от огледало цъфнало лицето на Селим, леко разкривено от треперещия въздух край газените лампи, като същински призрак, изскочил направо от недрата на подземния свят. Кръвта й замръзнала във вените. Заговорил с язвителен тон, който очевидно бил усвоил от господаря си, и в този глас имитация тя доловила безпокойството на верния паж за единственото човешко същество, което той наистина обожавал и на чиито тревоги реагирал като разбунен от спиритически сеанс дух.
Мелиса се уплашила, защото знаела много добре, че тук всяко оскърбление срещу първенците на града се наказва светкавично и по най-ужасен начин. Изпаднала в паника, като си дала сметка какво е извършила, и едва успяла да потисне напиращите у нея ридания, докато с треперещи ръце сваляла миглите си. Било немислимо да откаже на поканата. Облякла се с най-хубавите, макар и доста овехтели дрехи и носейки умората си като тежка раница, тръгнала подир Селим към големия автомобил, скрит в най-черните сенки на нощта. Той й отворил вратата и тя седнала до Несим. Поели бавно през плътния сумрак на александрийската вечер, чиито силуети се сторили напълно непознати на обезумялата от страх Мелиса. Профучали край морето с цвят на сапфир, после завили към вътрешността, прекосили бедняшките квартали на път към Мареотис и черните планини от шлака в Макс, където лъчите на фаровете обелвали една по една люспите на мрака и разкривали малки, до болка познати сценки от египетския живот в Александрия — разпяващ се пияница, библейска фигура, яхнала ослица, две деца, като че избягали от войниците на Ирод, един хамалин, нареждащ денкове по големина — така сръчно, сякаш размесвал тесте карти. Очите й следвали тези познати гледки с трепет, защото зад тях се простирала пустинята и пустотата й отеквала глухо като морска раковина. През цялото това време нейният спътник не проронил дума, а тя пък нито смеела да се обади, нито дори да го погледне.