Но когато изчистеният стоманен силует на дюните изплувал пред тях, осветен от закъснялата луна, Несим спрял колата. Бръкнал в джоба, извадил чековата си книжка и казал с неуверен глас, без да обръща към нея насълзените си очи.
— Колко струва твоето мълчание? — Тя го погледнала и чак тогава видяла мъката и чувствителността на това смугло лице. Вместо боязън, обзел я срам. В израза на лицето му разпознала неговата слабост — наричала се доброта — и веднага разбрала, че той не може да й бъде враг. Плахо докоснала ръката му и рекла:
— Срамувам се от постъпката си. Моля те, прости ми. Не бях на себе си, дори не помня какво съм казала. — И се почувствала така изнемощяла, че вместо да се разплаче, устата й се разтегнала в прозявка. Двамата се погледнали в очите, вече с ново разбиране, всеки проумял, че другият е невинен. За миг дори им се сторило, че се влюбват един в друг, само заради голямото облекчение, което изпитали.
Колата набрала скорост и много скоро двамата вече препускали през пустинята към студения блясък на звездите и черния хоризонт, тътнещ от грохота на вълните. Несим с това странно сънливо създание до него се замислил: „Благодаря на Бога, че не съм гений — защото геният няма с кого да споделя.“
Изгледал я крадешком и от един поглед научил много за нея, както и за мен като неин любовник. Крехката й красота, изглежда, го е обезоръжила и развълнувала, както бе направила и с мен. Това бе красота, която изпълваше човека с ужасното предчувствие, че е била създадена за мишена на силите на унищожението. Сигурно си е припомнил онзи случай с Пърсуордън, който също като Несим я бе открил в задименото кабаре; само че при Пърсуордън тя седяла сред другите танцьорки, които продавали билети. Пърсуордън, който бил мъртво пиян, я извел на дансинга, умълчал се, после се обърнал към нея с тъжен, но властен тон.
— Comment vous defendez-vous contre la solitude? — попитал я той. Мелиса вдигнала напълно искрените си очи към него и тихо промълвила:
— Monsieur, je suis devenue la solitude meme68 — Пърсуордън бил толкова впечатлен, че успял да запомни тази случка и по-късно я разказваше пред приятели, добавяйки: „И изведнъж си помислих, че това е жена, която бих могъл да обичам.“ Но доколкото знам, не си направил труда да я посети отново, защото книгата му вървяла добре и в новоразпалената симпатия той разпознал номер, който най-лекомисленият дял от неговата природа се канел да му погоди. Точно тогава пишел за любовта и не желаел да се разколебава в идеите, които вече бил формулирал, за да проповядва по темата. („Не мога да се влюбя — възкликваше един от героите му, — защото принадлежа към древното тайно общество на шегаджиите!“; а и навсякъде другаде, където се случеше да спомене за брака си, той пишеше: „Открих, че ядосвайки другите, аз най-вече раздразвам себе си; сега, останал сам, мога да раздразвам само себе си. Каква радост!“)
Жюстин все още стоеше надвесена над мен, втренчила поглед в лицето ми, докато тези парещи спомени изгаряха ума ми.
— Ще измислиш някаква причина — повтори тя с дрезгав глас.
— Няма да отидеш. — Струваше ми се, че не съм способен да намеря изход от това неприятно положение.
— Как мога да откажа? — попитах. — Как ти ще откажеш?
Те продължили да пътуват в топлата спокойна пустинна нощ, Несим и Мелиса, обзети от внезапен прилив на състрадание един към друг, ала все още безмълвни. При последния стръмен склон, преди да стигнат Бург ел Араб, той изключил мотора и пуснал колата по инерция.
— Хайде — казал й. — Искам да ти покажа Летния дворец на Жюстин.
Хванали се ръка за ръка и поели по пътеката към малката къща. Пазачът бил заспал, но Несим имал собствен ключ. В стаите миришело на влага и пустош, ала иначе били пълни с отразената от белите дюни светлина. След малко той запалил огън от тръни в голямата открита камина, извадил старата си аба от гардероба, загърнал се с нея, седнал и рекъл:
— Кажи ми сега, Мелиса, кой те изпрати да ме следиш? — Всъщност, пошегувал се, но забравил да се усмихне и Мелиса цялата пламнала от срам и прехапала устни. Дълго останали така край огнището, загледани в пламъците, с усещането за нещо споделено — общата им безнадеждност.
68
Как ще се защитиш срещу самотата? — Господине, аз вече съм се превърнала в самата самота, (фр.) — Б.пр.