Никога зората на деня не е била така прекрасна в очите на Несим.
Градът му изглеждал блестящ като скъпоценен камък. Телефоните изпълвали с пискливия си глас големите каменни сгради, в които финансистите живеели от сутрин до вечер, и това механично чуруликане му прозвучало като птича песен, обещаваща фараонско благополучие. Дърветата в парка били окъпани от необичайния ранен дъждец. Целите блестели в диаманти, а закръглените им корони приличали на огромни самодоволни котараци, извили гръбнак, за да направят тоалета си.
Пътувайки към петия етаж с асансьора, Несим плахо понечил да се приведе в приличен вид и да изглежда по-важен (попипал наболата си брада, стегнал възела на връзката си) и с любопитство изгледал отражението си в евтиното огледало, озадачен пред пъстрата гама от чувства и вяра, с която го заредило краткото преживяване. Под тази обвивка обаче, като гангренясал зъб или забрал нокът, пулсирал смисълът на онези седем думи, които Мелиса изстреляла право в сърцето му. Някак смътно разбрал, че Жюстин е мъртва за него — от неизличим образ в съзнанието му се превърнала в гравюра, в медальонче, което човек може цял живот да носи до сърцето си. Винаги е малко тъжно да се разделиш със стария си живот и да започнеш нов — ала всяка жена означава нов живот, отделен, самостоятелен, sui generis. Като личност тя избледняла отведнъж. Несим повече не искал да я притежава, а да се отърве от нея. От жена се превърнала в обстоятелство.
Той позвънил да дойде Селим и когато секретарят се появил, му издиктувал няколко еднообразни търговски писма с такова невъзмутимо спокойствие, че ръката на момчето се разтреперила, докато ги записвало с педантично точните си стенографски йероглифи. Никога преди Несим не бил изглеждал така страшен в очите на Селим, както в този момент — настанен зад голямото си полирано бюро с цяла батарея от мигащи телефони пред него.
Известно време след този епизод Несим и Мелиса не се виждали, но той й пишел дълги писма, които след това накъсвал и пускал в тоалетната чиния. За него било важно, по някаква неведома причина, да й обясни и оправдае Жюстин и всяко от тези писма започвало с пространно и болезнено тълкуване на миналото на Жюстин и неговото собствено. Смятал, че без този преамбюл няма да може да опише на Мелиса с какво и как е успяла да го трогне и плени.
Той, разбира се, защитавал жена си не от Мелиса, която никога не я е критикувала (с изключение на една фраза), а от собствените си съмнения, които се появили след срещата му с Мелиса. Точно както и моето преживяване с Жюстин хвърли нова светлина върху Мелиса и ме накара да я погледна по друг начин, така и той, като се взрял в сивите очи на Мелиса, видял как там се ражда една нова и неподозирана дотогава Жюстин. И взел да се опасява не за друго, а за това до каква степен е възможно да намрази Жюстин. Тогава осъзнал, че омразата е само неосъществена любов. Завидял на Пърсуордън за неговата праволинейност, когато се сетил за онзи надпис върху последната му книга, която подарил на Балтазар с подигравателно надрасканото отгоре:
Пърсуордън за Живота
NB! Храната е за ядене
Изкуството е за преструвки
Жените за милувки
Край
РИП
А когато отново се срещнали, при много по-различни обстоятелства… Липсва ми кураж да продължа. Бях изучил Мелиса така надълбоко чрез собствения си ум и сърце, че не мога да понеса мисълта за онова, което Несим е открил у нея — страници, пълни със заличени и поправени места в текста. Страници, които бях откъснал от моите дневници и унищожил. Сексуалната ревност е любопитен звяр — помещава се навсякъде, дори в спомена. Извръщам лице от мисълта за целувките на Несим, за целувките на Мелиса, която в лицето на Несим бе избрала най-подобните на моите устни…
От съвсем нова пачка картончета, върху които след свенливите ми, но настойчиви молби един печатар, дето работеше незаконно, се бе съгласил да сложи името и адреса ми, извадих една визитка, след което взех писалката си и написах:
Мистър……… приема с удоволствие любезната покана на мистър……… за лов на патици в езерото Мареотис.
Струваше ми се, че е настъпил моментът да науча някои важни истини за човешкото поведение.
Есента бе дошла. Най-сетне. Огромните вълни се заблъскаха в крайбрежните камъни на Корниш. Прелетните птици започнаха да се събират в плитчините на Мареотис. Водите на езерото преливаха от златисто до сиво — пигментът на зимата.