На всекиго от нас се падаше по една плоскодънна лодка и по един помагач.
— Ти вземи Фарадж — нареди ми Несим. — Той е най-опитният и на него може да се разчита. — Благодарих му. Черно варварско лице под изцапана бяла чалма — безизразно и бездуховно. Взе такъмите ми и безмълвно влезе в черната лодка. Сбогувах се шепнешком с останалите, качих се в лодката и се настаних удобно. Фарадж грабна лодкарския прът и със сръчен замах я подкара навътре. Ето ни, вече чертаехме бразда върху сърцето на черния елмаз. Водата гъмжеше от звезди — Орион, Капела, — всички хвърляха искрящи отблясъци. Дълго време се носехме върху гладката, ромбовидна, осеяна със звезди повърхност, навред цареше пълна тишина, чуваше се само плисъкът на водата край лодкарския прът. После свихме рязко и навлязохме в един по-широк ръкав, където вълните една след друга се разбиваха глухо в носа на лодката, а вятърът довя от невидимото море дъх на сол.
Докато прекосявахме мрака на този изгубен свят, въздухът се изпълни с предчувствие за зората. Еднообразието на подстъпите към ширналата се отпред вода се разчупи от нежно изваяните силуети на внезапно изникнали островчета, филизи, тръстики и острица. Отвсякъде се чуваше хоровото кудкудякане на дивите патици и пискливите крясъци на чайките, поели към морето. Фарадж взе да сумти и пъшка, докато най-накрая успя да закрепи лодката край едно от островчетата. Протегнах ръка в тъмнината и улових ледения край на най-близкото гюме, после тромаво се прехвърлих в него. То представляваше две пресъхнали бъчви с изкорубени дъски, привързани една към друга и покрити отгоре с тръстика за прикритие. Фарадж уравновеси люлеещата се лодка, докато успея да го освободя от грижата за моите такъми. Сега вече не ни оставаше нищо друго, овен да седим и да чакаме зората, която скоро щеше да се роди от това черно безизразно тъмнило.
Беше ужасно студено и дори дебелият ми шинел не можеше да ме стопли. Казах на Фарадж, че сам ще зареждам пушката си. Той кимна апатично с бездушното си лице и щръкна като бостанско плашило сред съседните тръстики. Останахме така, загледани в далечината — сякаш минаха векове.
Изведнъж в дъното на теснината очите ми доловиха лекото избледняване на една ивица с жълтозеленикавия цвят на блатно лютиче, която постепенно се сгъсти и доби очертанията на лъч, който бавно проби черната облачна маса на изток. Невидимите птици край нас се разшумяха — пърхане на перушина и плисък на вода. Бавно, мъчително, като тежка, едва открехваща се врата зората се сипна и изтласка назад тъмнината. Само миг и от небето леко се спусна прозирната въжена стълба на утрото и докосна хоризонта, за да могат очите да се ориентират в пространството. Фарадж се прозя шумно и взе да се чеше. Всичко се обагри в убито розово и прегоряло злато. Облаците се раздвижиха в зеленикаво и жълто. Езерото започна да се отърсва от съня си. Черният силует на един примкар пресече зрителното ми поле и продължи на изток.
— Време е — измърмори Фарадж; но минутната стрелка на ръчния ми часовник показваше, че остават още пет минути. Костите ми бяха прогизнали от мрак. Усетих как напрежението и инерцията се борят в сънливия ми ум. Споразумението ни беше да няма изстрели преди четири и половина. Заредих бавно, свалих патрондаша си и го оставих до мен, за да ми е подръка.
— Време е! — прошепна Фарадж, този път по-настоятелно. Чу се цопване и после като че някакви птици прехвръкнаха наблизо. В средата на езерото две белочели водни кокошки клечаха замислено. Тъкмо се канех да кажа нещо, когато от юг долетяха първите гърмежи — сякаш в далечината се бяха чукнали две топки за крикет.
Самотните птици отшелници първи запрелитаха — по една, по две, най-много по три. Светлината порасна, червената зора се развидели до зеленикаво. Облаците се раздвижиха и откриха огромни пролуки в небето. Обелка след обелка утрото се показа като сочен плод. Орляк диви патици се вдигна на около двеста ярда разстояние и бързо се строи в четири отделни ята във формата на стрела. Стройната им формация прелетя над мен под удобен ъгъл и аз открих огън. Както обикновено, оказаха се по-бързи и по-нависоко, отколкото ми се стори. Сърцето отмерваше минутите. Отблизо се чу единичен пукот и цялото езеро бе вече нащрек. Патиците се мяркаха по-начесто — в групи по три, по пет, по девет. Прелитаха ниско и много бързо с пърхащи криле, разперена перушина и източени шии. По-високо в небето се виждаха редиците на зеленоглавата патица, които пореха въздуха в боен строй. Пушките изпълниха въздуха с гърмежи, които опустошиха всичко по пътя си и бавно заглъхнаха някъде към откритото море. Още по-високо в небето се точеха нишките на дивите гъски, които изглеждаха като навързани една за друга — грачеха подобно на автомобилни клаксони и огласяваха облените в слънце води на Мареотис.