— Каподистрия ли? — изпелтечих. Несим продължаваше да стои с онова странно дяволито спокойствие, изписано на лицето му, като човек, който си почива след голямо изтощение.
— Мъртъв е — казва той и в същия миг чух ръмженето на хидроплана, който се показа зад стената от тръстика. Несим кимна към звука и добави с равен глас:
— Карат го в Александрия.
Хиляди изтъркани фрази минаха през ума ми, хиляди банални въпроси, но дълго време не можах да кажа нищо.
Останалите се бяха събрали на балкона — смутени, сконфузени като група неразумни ученици, чиято глупава лудория бе довела до смъртта на тяхно другарче. Тътенът на хидроплана още отекваше във въздуха. Наблизо се чуваха и подвиквания, шум от запалените мотори на коли. Навързаните тела на дивите патици, които друг път биха били повод за всевъзможни хвалби, самохвалства и големи приказки, сега лежаха разхвърляни из хижата, никому ненужни, някак неуместни и абсурдни. Оказа се обаче, че и смъртта е нещо относително. Защото когато навлязохме въоръжени в черните води на езерото, ние всички бяхме готови да я приемем до известна степен. Но смъртта на Каподистрия натежа в стаената неподвижност на въздуха като зловоние, като нелепа шега.
Бяха изпратили Рали да го вземе и именно той бе открил тялото, захлупено по очи в плитчината, а черната му превръзка за окото плавала във водата до него. Нямаше съмнение, че е нещастен случай. Помагачът на Каподистрия, който трябвало само да зарежда пушките му, беше възрастен мъж, кльощав като корморан. Сега седеше на балкона, превит надве над кашата си от боб, и не можеше да разкаже нищо свързано. Беше от Горен Египет и върху умореното му лице се мъдреше изражение на откачен пустинник.
Рали бе ужасно нервен и непрекъснато се наливаше с бренди. Разказа историята за седми път, просто защото чувстваше необходимост да говори — така си успокояваше нервите. Тялото не било стояло дълго във водата, но въпреки това кожата се била набръчкала като ръцете на перачка. Когато го вдигнали, за да го пренесат в хидроплана, изкуственото чене се изплъзнало от устата и така шумно тупнало върху дъсчения под, че всички си изкарали акъла. Тази случка, изглежда, бе направила голямо впечатление на Рали. Аз пък изведнъж се почувствах уморен и коленете ми се огънаха. Налях си кафе, свалих си ботушите и се свих на най-близкия нар. Рали продължаваше да говори с умопомрачителна настойчивост; свободната му ръка цепеше въздуха с изразителните си жестове. Останалите го наблюдаваха с отнесено, неясно и някак унило любопитство, всеки потънал в собствените си мисли. Помощникът на Каподистрия продължаваше да мляска шумно като прегладняло животно, само от време на време вдигаше глава, колкото да премига срещу слънцето. След малко се появи лодката с полицаите — кацнали несигурно в нея, разперили ръце, за да запазят равновесие. Несим наблюдаваше странното им кривене с невъзмутимост, примесена с едва доловимо задоволство; сякаш мислено се усмихваше на себе си. Тропот на ботуши и приклади върху дървените стъпала — идваха, за да снемат показанията ни. По сериозните им лица бе изписано подозрението, което и без това тегнеше над всички ни. Един от тях сложи внимателно белезници на помагача на Каподистрия и го подкара към лодката. Докато му щракваше железата, онзи гледаше с празен недоумяващ поглед — същото изражение имат и старите маймуни, когато извършват някои присъщи на хората действия, дето са ги заучили, без да ги разбират.
Беше станало почти един, когато полицията приключи със задълженията си на място. По това време почти всички ловджийски дружинки се бяха прибрали от езерото и потеглили към града, където вестта за смъртта на Каподистрия вече се беше разчула. Но това не беше всичко.
Един по един се събрахме на брега, натоварени с ловните си такъми. Колите ни чакаха и тогава дойде моментът за дългия пазарлък с носачите и лодкарите, на които трябваше да се плати; пушките бяха изпразнени и уловът — разпределен. В суматохата зърнах моя слуга Хамид, който някак притеснено си пробиваше път през насъбралите се хора, като примижаваше срещу слънцето със здравото си око. Помислих си, че търси мен, но не: отиде право при Несим и му подаде малък син плик. Искам да опиша съвсем точно това, което последва. Несим взе плика разсеяно с лявата си ръка, докато с дясната се бе пресегнал да остави кутия патрони в жабката на колата. Първо погледна нехайно написаното върху плика, после отново спря поглед върху него, този път с подчертано внимание. След това вдигна очи към Хамид, въздъхна и отвори плика, за да прочете половин страница текст от лист за писма. Чете го цяла минута, после пъхна листа обратно в плика. Огледа се наоколо. Лицето му беше съвършено променено, сякаш внезапно му бе прилошало и търсеше къде може да се скрие, за да повърне. Проби си път сред множеството, удари челото си в ъгъла на една кирпичена стена и изстена мъчително, като останал без дъх бегач на дълги разстояния. После тръгна обратно към колата, за да се върне към задълженията си, които го очакваха — привидно успокоен и със сухи очи. Тази кратка случка остана съвършено незабелязана от останалите гости.