Колите започнаха да се разотиват, потеглиха към града сред облаци прах; дивата тълпа на лодкарите взе да вика и маха за поздрав, усмивките им — като разцепени дини с отблясъци от злато и слонова кост. Хамид отвори вратата и скочи в колата като маймуна.
— Какво има? — попитах го аз. Той скръсти смирено ръце като за молитва — жест, с който искаше да каже: „Не винете носителя на лоши вести“ и измънка под носа си:
— Господарю, дамата е избягала. Вкъщи има писмо за теб.
Сякаш целият град се сгромоляса отгоре ми. Тръгнах бавно към апартамента, движех се като замаян, както вероятно оцелелите след земетресение обикалят улиците на родния си град, учудени от това от колко много довчера познати неща са се променили… улиците „Пируа“ и „Франция“, джамията Тербана (ухаеща на пълен с ябълки шкаф), Сиди Абу ел Аббас (сладолед и кафе), Анфуши, Рас ел Тин (Носът на смокините), Икинги Марют (беряхме диви цветя, а аз бях убеден, че тя не може да ме обича), статуята на Мухаммад Али на кон… Малкият, почти комичен бюст на генерал Ърл, убит през 1885-а… Една изпълнена с лястовици вечер… гробниците в Ком ел Шугафа, мрак и влажна почва, и двамата се страхуваме от тъмнината… Улица „Фуад“, старият път за Каноп71, някогашната улица „Розета“72… Хъчинсън развали цялото водоснабдяване на града, като откъсна дигите… Онази сцена в „Нрави“, където той се опитва да й чете от книгата, която пише за нея. „Тя е седнала в плетения стол със скръстени в скута ръце, сякаш позира за портрет, но изражението на лицето й издава нарастващ ужас.“ Най-накрая не издържам, хвърлям ръкописа в запалената камина и извиквам: „За какво са ми, след като ти нищо не разбираш. Тези страници са написани от едно дълбоко наранено сърце.“ Представям си Несим, който изкачва тичешком голямата стълба, влиза в стаята й и намира Селим — смутен и объркан, той стои загледан в празните гардероби и тоалетката, пометена като от лапата на леопард.
В пристанището на Александрия сирените са надали боен крясък, вият на възбог. Корабните туловища се поклащат с пращене, натопили дъната си в зелените мазни води на вътрешната наносна ивица. Лениво се полюшкват, сякаш дишат в такт със систолите и диастолите на земната твърд, а яхтите са навирили мачти право в небето. Някъде дълбоко в сърцевината на всичко преживяно съществува порядък и хармония, които могат да се доловят, стига да сме достатъчно внимателни, достатъчно влюбени или достатъчно търпеливи. Но ще ни стигне ли времето?
Четвърта част
Изчезването на Жюстин ме изправи пред ново изпитание. То промени целия модел на нашите отношения. Сякаш тя бе откъртила ключовия камък в арката: двамата с Несим бяхме изоставени сред руините, бяхме изправени, така да се каже, пред задачата да възстановим отношенията си, които бяха изцяло плод на едно нейно хрумване и които сега, при отсъствието й, кънтяха на глухо и празно, отекваха с вината, която според мен занапред щеше винаги да тегне като сянка върху нашата любов.
Неговото страдание беше повече от очевидно за всички. Живото му лице доби ограбено нездраво изражение и бледнината на мъченик. Като го видях такъв, веднага си спомних за собствените си чувства по време на последната ми среща с Мелиса, преди тя да потегли за клиниката в Йерусалим. Нежната откровеност, с която тогава ми каза: „Всичко свърши… И може никога повече да не се върне… И сега тази раздяла.“ Гласът й бе хриплив и влажен, замъгляваше краищата на думите. Тогава тя вече се чувстваше много зле. Състоянието й отново се беше влошило. „Време е да обмислим отношенията си… Защо не съм Жюстин… Знам, че си мислиш за нея, докато се любиш с мен… Не отричай… Знам, скъпи, знам го… Ревнувам те дори от собственото ти въображение… Ужасно. Не ти стигат другите главоболия, ами сега и да се самообвиняваш… Няма значение. — Тя издуха носа си и се усмихна мъчително. — Имам нужда от почивка. Много съм уморена… А сега пък и Несим се влюби в мен.“ Запуших устата и с ръка. Таксито ръмжеше на място с безпощаден звук, сякаш някой нарочно го дразнеше. Край нас се разхождаха съпругите на александрийци — издокарани, балсамирани привидения. Шофьорът ни наблюдаваше в огледалцето си като шпионин. Вълненията на белите хора, сигурно си мислеше той, са странни и будят отвращение. Гледаше ни, както се гледат съвкупяващи се котки.
71
Каноп — пристанище в Древен Египет, на петнайсет мили североизточно от Александрия. — Б.пр.
72
По името на гр. Розета, в делтата на Нил, където през 1799 г. е открит Розетският камък. Смята се, че камъкът представлява ключ към разчитането на египетските йероглифи. — Б.пр.