— О, нека повече да не говорим за нея — прошепна най-накрая. — Тя никога вече няма да се върне.
След време понечих да си тръгна, но бурята продължаваше да вилнее навън, а и дрехите ми бяха вир-вода.
— Можеш да останеш тук — рече Клия, — при мен. — После добави с нежност, от която гърлото ми се сви. — Но моля те — не знам как да го кажа, — моля те, не прави опити да се любиш с мен.
Лежахме в тясното легло и говорихме за Жюстин, докато бурята навън плющеше и шибаше прозорците с пороя, пристигнал откъм морето. Клия се бе успокоила, дори затворила в себе си, и в тази нейна поза имаше повече красноречие, отколкото в думите й. Разказа ми много неща за миналото на Жюстин, които само тя знаеше; говореше за нея с удивление и нежност, така както се говори за любимо, но пакостливо дете. Докато коментираше авантюрите на Арнаути в областта на психоанализата, подхвърли с насмешка:
— Знаеш ли, тя всъщност не беше умна, ала владееше всичките хитрости на уловено в капан животно. Не съм сигурна дали разбираше смисъла и обекта на тези негови проучвания. Въпреки че винаги отговаряше уклончиво на докторите, беше съвсем откровена с приятелите си. Например цялата тази кореспонденция относно думите „Вашингтон Д.С.“, които страшно ги озадачиха — спомняш ли си? Една нощ, докато лежахме двете тук, аз я помолих да ми изреди всичките си свободни асоциации, свързани с тази фраза. Разбира се, тя имаше пълно доверие на моята дискретност. Тогава ми отвърна безпогрешно (беше ясно, че вече си бе изработила отговор, въпреки че не искаше да каже на Арнаути): „Има един град недалеч от Вашингтон, който се нарича Александрия. Баща ми често говореше как ще отидем там на гости на наши далечни роднини. Те имали дъщеря, която се казвала Жюстин и била точно на моите години. Но полудяла и я затворили в лудница. Била изнасилена от един човек.“ Тогава я попитах за това Д.С. и тя отвърна: „Да Капо. Каподистрия.“74
Не си спомням колко дълго е продължил този наш разговор, нито кога точно сме заспали, но на следващата сутрин се събудихме прегърнати, а бурята бе утихнала. Градът беше като изкъпан. Закусихме набързо и аз поех към бръснарницата на Мнемджиян по улици, чийто естествен цвят бе измит от дъжда и сега в чистия въздух трептяха с невиждана красота. Писмото на Жюстин бе още в джоба ми, но не смеех да го прочета отново, от страх да не наруши душевното ми равновесие, с което ме бе дарила Клия. Само уводната фраза продължаваше настойчиво да пулсира в съзнанието ми: „Ако се върнеш жив и здрав от езерото, това писмо ще те очаква.“
Върху лавицата над камината във всекидневната на апартамента ме очакваше и друго писмо, което ми предлагаше двегодишен договор като учител в Католическото училище на Горен Египет. Без да се замисля, веднага седнах и им написах, че приемам. Това щеше още веднъж да промени всичко и да ме освободи от магията на тези градски улици, които напоследък бяха започнали да ме преследват дори насън и нощем често сънувах как се лутам безпомощно из тях и търся Мелиса сред гаснещите огньове на арабския квартал.
Изпратих писмото с приетото предложение, смятайки, че това ще постави началото на нов период в моя живот, защото щях да се разделя с града, в който ми се бяха случили толкова много и толкова важни неща; толкова много неща, които ме бяха състарили. Известно време обаче — известен брой дни и часове — животът ми щеше да си продължи постарому. Тези същите улици и площади щяха още дълго да изгарят въображението ми, така както Александрийският фар прогаря вековете на историята. Някои стаи, в които съм любил, някои кафенета, където от допира на сплетените пръсти съм притихвал бездиханен, където през напечения плочник на тротоара съм усещал пулса на Александрия, нейните зажаднели за любов, трескави целувки, нейните ласки и гальовни думи, прошепнати с пресипнал от копнежи глас. За ученика в любовта раздялата е истинска школа — болезнена, но нужна за възмъжаването. Помага да се оголиш мислено докрай, да се отървеш от всичко друго и да останеш насаме единствено с жаждата за повече живот.
А и общата рамка на нещата взе да се променя, макар и неуловимо, защото се случиха и други раздели. Несим отиваше да прекара ваканцията си в Кения. След дълго разпъване на кръст Помбал бе получил назначение в консулството в Рим, където без съмнение щеше да се чувства по-щастлив. Тогава се започна серия от апатични прощални приеми, които се оказаха „добре дошли“ за всички ни, макар и обременени от отсъствието на един човек, чието име никой повече не споменаваше на глас — Жюстин. Освен това стана ясно, че ни чака световна война, която бавно се прокрадваше през теснините на историята, и този факт сам по себе си удвояваше нашите изисквания един към друг и общо към живота. Противната сладникава миризма на кръв бе увиснала в смрачаващия се въздух и така възбуждаше усещането за вълнение, привързаност и лекомислие. Такива нотки не се долавяха доскоро.