Полилеите в голямата къща, чиято грозота бях намразил, блестяха над събиранията в чест на моя приятел. Всички бяха тук — познатите ми до болка лица и истории: Свева, облечена в черно, Клия — в златисто, Гастон, Клер, Габи. Забелязах, че през изминалите няколко седмици косата на Несим се е прошарила. Птолемео и Фуад се караха с настървението на бивши любовници. Навред усещах типичното александрийско оживление, което секваше и се разгаряше на приливи и отливи в разговори толкова повърхностни, преходни и празни, колкото чупливи са стъклените влакна. Жените на Александрия с тяхната стилна греховност бяха тук, за да се сбогуват с един човек, който ги бе пленил с това, че им бе позволил да се сприятелят с него. Що се отнася до самия Помбал, той беше напълнял, освен това се бе и възгордял от издигането си в служебната йерархия. В профила му вече се долавяше нероновска осанка. Заяви ми in sotto voce75, че се тревожи за мен; не се бяхме виждали на четири очи от няколко седмици и чак тази вечер бе научил за моите учителски намерения.
— Трябва да се измъкнеш оттук — каза ми той, — да се върнеш в Европа. Този град ще подкопае волята ти. Какво всъщност може да ти предложи Горен Египет? Зной, жега, прах, мухи и лакейска служба… В края на краищата ти не си Рембо.
Прииждащите отвсякъде лица обаче отпиваха от чашите си с шампанско и не ми даваха възможност да му отговоря, което е добре, тъй като нямах какво да му кажа. Само го зяпах, вцепенен от някаква злокобност, и поклащах глава. Клия улови китката ми, дръпна ме настрана и прошепна:
— Имам картичка от Жюстин. Работи в някакъв еврейски кибуц в Палестина. Да кажа ли на Несим?
— Да. Не. Не знам.
— Тя ме моли да не казвам.
— Тогава недей.
Твърде горд съм, за да попитам дали има някакво съобщение за мен. В този момент гостите запяха „Защото той е страшен симпатяга“ в неравномерен такт и с разнородни акценти. Помбал порозовя от удоволствие. Аз се освободих внимателно от ръката на Клия, за да мога да се включа в песента. Дребничкият генерален консул взе да ръкомаха оживено и да се подмазва на Помбал; той бе толкова доволен от заминаването на моя приятел, че бе изпаднал в пристъп на умиление и приятелски чувства. Английската група от консулството се мъдреше с безутешния вид на пуйки, които си сменят перушината. Мадам Де Венута си тактуваше с елегантно облечената си в ръкавица ръка. Чернокожите прислужници с техните дълги бели ръкавици се придвижваха бързо от една група гости към друга като лунни затъмнения. Ако реша да се махна, мислех си аз, в Италия, или може би във Франция, да започна нов живот, този път не градски живот, а да речем, на някой остров в Неаполитанския залив… Ала веднага си дадох сметка, че проблемът, който стои неразрешен в моя живот, не се казва Жюстин, а Мелиса. По някакъв непонятен за мен начин бъдещето ми, ако въобще имаше такова, е било свързано с нея. Но аз се чувствах безсилен да го променя с решения или дори надежди. Усещах, че по-скоро трябва да чакам търпеливо, докато сенките на нашата история се слеят отново, докато пак влезем в крачка. Ала това можеше да отнеме години — нищо чудно да остареем, преди късметът ни да се е обърнал. Или може би надеждата щеше да умре в ината си, или пък приливът на събитията щеше да я разбие и да я изхвърли на брега като корабокрушенец. Нямах никаква вяра в себе си. Парите, които Пърсуордън остави, бяха още в банката — не бях докоснал и едно пени от тях. С тази сума бихме могли да живеем две-три години в някое закътано евтино място под слънцето.
Мелиса продължаваше да праща вдъхновени и безгрижни писма, на които ми бе трудно да отговарям с друго, освен с вечното си оплакване от незавидното положение, в което бях изпаднал, и от вечната си непредвидливост, съчетана с неразумно прахосничество. Мислех си, че напусна ли веднъж града, ще ми бъде по-лесно. Тогава пред мен щеше да се открие нов път. Тогава щях да намеря сили да й напиша всичко съвсем откровено, да й разкрия онова, което чувствам — дори и нещата, които съм сигурен, че никога няма да разбере.
— Ще се върна напролет — каза Несим на барон Тибо — и ще отседна в лятната си резиденция в Абусир. Решил съм да намаля темпото поне през следващите две години. Напоследък непрекъснато се преуморявам, а пък не си струва. — Странна бледност бе покрила лицето му, но въпреки това то изглеждаше успокоено, дори освежено; сърцето бе объркано, но се виждаше, че най-сетне нервите са отпочинали. Беше отпаднал, приличаше на човек, който се възстановява след дълго боледуване; ала вече не беше болен. Разговаряхме известно време, шегувахме се; изглежда, и нашето приятелство щеше да се възстанови рано или късно — защото сега имахме общ източник на нещастие, от който да черпим сили.