— Жюстин — казах аз, а Несим изохка, сякаш някой бе забил трънче под нокътя му — се е обадила от Палестина. — Той кимна бързо и лекичко ме избута встрани.
— Знам. Проследихме я. Няма нужда да… Аз ще й пиша. Нека остане там колкото пожелае. Да се върне, когато сама реши. — Би било глупаво да го лишавам от утехата, която това сигурно му носеше, ала аз знаех, че тя никога няма да се върне, не и при предишните условия. Това ставаше ясно от всяка фраза в нейното писмо до мен. Не толкова нас бе напуснала тя, колкото един начин на живот, който заплашваше разсъдъка й — града, любовта, всичко, което ни свързваше. Какво ли му бе писала, зачудих се аз, спомняйки си пресекливия му дъх, когато се облегна на белосаната стена?
През тези пролетни утрини, в които островът бавно изплува от морето, облян в лъчите на подранилата зора, аз се разхождам по пустите плажове, опитвам се да възкреся спомените си от времето, прекарано в Горен Египет. Странно наистина, но всичко, свързано с Александрия, е така живо в паметта ми, а от този прахосан период не мога да си възстановя почти нищо. Или може би не е чак толкова странно — защото в сравнение с градския живот, който бях живял, този, новият бе ужасно скучен и монотонен. Спомням си само тягостните училищни задължения: разходките из равните като тепсия плодородни полета с богата реколта; черния затлачен от тиня Нил, чието пълноводие мудно се разлива през Делтата към морето; селяните, пълни с глисти и тении, чието търпение и великодушие личи и през дрипите им, сякаш са обеднели благородници; селските патриарси, които напяват в речитатив; слепия добитък, който крачи бавно и тежко, върти глобуса на водното колело, не вижда еднообразието, не страда от него — колко малък може да стане светът? През този период нищо не четях, нищо не мислех, нищо не бях. Отците в училището бяха достатъчно любезни да ме оставят на мира през свободното ми време, може би усещайки моето отвращение към свещеническия сан и цялата система на Светата църква. Разбира се, децата бяха живо мъчение — ала всъщност кой учител с по-изострена чувствителност не би сложил ръка на сърцето си, повтаряйки страшните думи на Толстой: „Винаги когато вляза в училище и погледна пълната стая с деца, облечени в дрипи, мърляви, но с бистри очи и понякога с ангелски личица, обзема ме безпокойство и ужас, сякаш виждам хора, които се давят“?
Колкото и нереална да ми изглеждаше всякаква кореспонденция, продължавах да поддържам безцелната си връзка с Мелиса, чиито писма винаги пристигаха точно навреме. Клия също ми писа един-два пъти и най-ненадейно — старият Скоби, който изглеждаше силно раздразнен от факта, че така тежко изживява моето отсъствие. Писмата му бяха пълни с невероятни упреци срещу евреите (които винаги наричаше подигравателно „обрязани петли“) и съвсем неочаквано, срещу пасивните педерасти (на които бе лепнал прозвището „херми“, тоест хермафродити). Не се учудих, когато научих, че тайните служби го разочаровали, затова сега имаше възможност да си прекарва почти целия ден в леглото с „биберона“, както го наричаше, на една ръка разстояние. Но се чувстваше самотен и затова ми пишеше.
Тези писма ми бяха много полезни. Защото чувството ми за нереалност ме бе обсебило до такава степен, че понякога не се доверявах и на собствената си памет и не можех да повярвам, че на света някога е съществувал град като Александрия. Писмата бяха пъпната ми връв, чрез която поддържах връзката си с един живот, към който вече не можех да кажа, че принадлежа.
Щом задълженията ми за деня приключеха, аз се затварях в стаята си и се свивах на кравай в леглото; до него държах зелена кутия от нефрит, пълна с цигари от хашиш. Ако животът ми правеше впечатление на околните и се коментираше, поне в работата си гледах да не давам поводи за критика. Би било несправедливо да не одобряват единствената ми чудатост — тоест моя необикновен вкус към самота. Истината е, че отец Расин направи един-два плахи опита да ме извади от това състояние. Той беше най-чувствителният и може би най-интелигентният от всички учители и вероятно си мислеше, че приятелството му с мен ще уталожи собствената му жажда за интелектуално общуване. Беше ми мъчно за него и в известен смисъл съжалявах, че не съм в състояние да отвърна на предложенията му. Самият аз страдах от прогресивно вцепенение на духа и умствена апатия, които ме караха да се дърпам като опарен от всеки опит за контакт. Един-два пъти го придружих по време на разходките му покрай реката (той беше ботаник) и го чух как увлекателно и умно умееше да говори по предмета си. Но моето усещане за пейзажа, неговата необикновена равнинност и сезонно еднообразие бе съвършено закърняло. Сякаш слънцето бе пресушило всякакво желание у мен — за храна, за компания, дори за разговори. Предпочитах да лежа в кревата и да зяпам в тавана, да слушам шумовете, които стигаха до мен от всички страни на жилищния блок: как отец Годие киха, като непрекъснато отваря и затваря чекмеджета; как отец Расин свири една и съща мелодия на флейтата си и я повтаря до нескончаемост; размишленията на разпадащия се орган, долитащи откъм мрачния параклис. Тежките цигари упояваха ума ми, изпразваха го от мисли.