Драган. Хъ-хъ, как не! Ще го завъртят, че един на други по главата! Пък покрай тях виж, че и ний сме се счепкали.
Герги (пресича го). Туй и аз щях да кажа!
Драган. Защо? — А че сами и ний не знаем. Защо са се отделили кърджалиите — те нали са от нас? — Да ни палят! Защо са разделили Дончо и Христо селото! Защо се ний делякаме, когато вече ножът е опрян до кокала?… (По-уверено.) В тези ежби и неразбории божи пръст се показва и ни сочи — ще ни извади очите!
Майстор Брайно. Какво ти сочи?
Драган. Господ иска да ни изпита по-напред вярата; да ни накара да си изкупим греховете, тогази на здраво място да тури темеля на името си!
Майстор Брайно. Тиза жертва пак захващаш.
Драган. Жертва иска! Тя да изкупи всичко. Човешка жертва — вярата ни да уякчи.
Иван. Малко ли жертви дадохме и на турци, и на кърджалии! Хем все човешки.
Драган. Ний сами от себе сега трябва да дадем, ако не искаме всичко да отиде на вятър.
Майстор Брайно. Когато няма сговор между зидари, трябва им жертва да ги свърже.
Драган. Тъй! То си е закон зидарски от памтивека. Жертвата е изпитание от бога: тя сбира, примирява, сплотява. Тя крепи темел и сгради.
Майстор Брайно. Не знам аз закон таквъзи. Каквото са заложили в душата ми бащи и деди, него ще откъсна от помислите си и ще го издигна! Аз виждам вече сградата издигната и натъпкана със свят.
Михо. Де я виждаш?
Майстор Брайно. Тук, пред очите си!
Драган (дига безсилно рамена). Ти никога не си ме чул.
Георги. Недей си трови кръвта, уста Драгане! Нали виждаш — майстора нас за нищо не рачи да слуша.
Майстор Брайно (нехайно). Наслушал съм се!
Михо. Аз не ми е, че ме не слуша — нека младите слуша. Ама като вика уста Драган за жертва — не го прави за своя изгода. Нали всеки от нас ще къса самичък от сърцето си.
Драган. И не откъснете ли от сърце, казах ви го и пак повтарям — камък на камък от тази черква няма да видите! Веднъж субаша, други път кърджалии, трети — нашите неразбории, най-подир сама ще земе да се руши.
Майстор Брайно. Със субаша дядо Милко да се разправя, срещу кърджалиите момците ще пратим — аз ще си гледам черквата! Със спокойни или раз-треперани ръце ще нареждам камъните, ще ги нареждам пак! Като слово на поличба нека е нейния зид — и тези, които идат след нас, да четат патилата на родът си и вярата му в себе — и да се калят в тях!
Драган. И-их, като захванеш, сякаш по книга четеш! И със субаша да се разправим, и онези кърджалиите да отбият — дето никога няма да го бъде, — греховете, що сме вързали на вратовете ей, няма да паднат. Тук ежбите ще си вървят помежду ни и господ на нашата работа благословия няма да прати.
Иван. Ще видим!
Драган. Денем ще градим, нощем сама ще се руши. Черква тъй на своя глава не се дига!
Майстор Брайно. Няма сега до утре тука да се разправяме. Аз съм рекъл: ще изправя над черква този кръст, ако ще би и мене под него пръв на носило да сложат!
Драган (приневолен). Ти знаеш…
Майстор Брайно. Който вярва на този кръст, който вярва и в чукът си — да тръгва подир мене. Който не — ей му пътя! Никого не моля и не вържа.
Драган. Не, аз ще вървя! Аз вярвам и в чукът си, и в кръста. Мене няма да ме повърнеш, каквото щеш да думаш!
Иван. Добре, чухме. Стига си приказвал тогази!
Драган. Аз няма да приказвам. Ще ида долу, ще си седна на работа. Ще карам. — Ама когато всичко тръгне наопаки, когато всички наведете врат, тогава ще доде моя ред, тогава ще чуете тук що не искахте и не искатеда знаете. Ще видим коя вяра черква прави и какво темел крепи!
Майстор Брайно. Чакай си ти! Няма какво да си губя времето да се разправям! (Като се обръща към Ивана.) Кого чакаме ний, кого още няма?
Георги. Стойка. Къщата му ей я. Къде се още бави?
Майстор Брайно. Той пък докато си изприказва с жена си!… Иди го повикай, Иване.
Михо. Трябва барим дяда Милка да видим. То какво е у тях глъхнало! Уж субаша със сеймените тука е слязъл.
Иван (доближава се до един плет, занича и после влязва през вратата на двора). Какво правиш, уста Стойко? Майстора и всички откога те чакаме!
Стойко (се показва на прага с теслата). Че защо ме чакате?