Дончо сепнато вперя очи ту в момците, ту в старейшината, но не говите погледи долавя само Христо и самодоволно се усмихва.
Христо. Като кацна аз отгоре над скалите — да ми запее кавала: кърджалийски писък и врява ще му отпява!
Дядо Милко (като слога ръка Христу на рамото). Юнак ви е главатаря, момчета, ще ви нареди. За права бога като се бийте и бог ще бъде с вас!
Георги. За права бога ще си отидем и ний — туй за туй.
Майстор Брайно. Такъв зидар искам! — С него черква на цял род издигам! Слушайте го всички. Сега го проумях вече: не само черкви да гради — за по-светла черква е роден той!
Христо. С пораснало от боя сърце като се върнем, пак ще градим, майсторе!
Дядо Милко (към задарите). Хайде и вий! Те ще идат да спрат кърджалиите — вие ще довършвате, — Да я покрием веднъж! Изправете кръста отгоре, той вече ще ни закриля! Ела, майстор Брайно, го земи. Аз съм го прибрал у дома.
Докато старейшина и майстор Брайно влизат у дядови Милкови, зидарите, сбрани накуп, възкачват на една страна под дъба момците и започват шумна, не силна разправия — Дончо снема кавал от рамо и отстъпва от четата на момците. Шумът постепенно се усилва.
Четвърти момък. Дончо, къде?
Дончо. Аз няма да дода!
Драган. Дотук ли ви беше сговора!
Христо. Тамам, като няма да дойдеш, дай ми кавала, че за мене няма пушка.
Дончо (като го смерва с очи). Де ти е пушката, юнак?
Михо (улавя му пушката от ръката и я подава на Христа). Дай я! Видях ви аз колко ви е вам присърце и род, и вяра — до свади! (Към Христа.) На…
Дончо. Като няма! — Да я земе…
Христо. Аз ще славя дядова Дончова слава този път!
Иван (който го гледа слисан). Ама, Дончо, защо си даваш кавала? Какво е туй?
Драган Оставете го!
Дончо Аз ще стоя тук.
Първи момък Туй-то! И таз добра.
Втори момък Че защо?
Дончо Тъй! Ще ида със зидарите.
Драган (към момците). То е негова работа, вървете си вие по своята!
Първи момък. Чувайте го. Какво приказваше напред!…
Дончо. Аз не мога самичък да си плюя на лицето!
Трети момък. Ама ще ти даде ли сърце тука да останеш? Ний горе на скалите, пък ти — на твое място…
Дончо. Аз под Христова команда не ходя!
Христо. Хе, каза я най-подир. Тъй, всички да те чуят!
Дончо. Да чуят!
Христо. Ама изкарай я докрай! — Не иска да тръгне. Да не би да ти падне честта пред Рада!
Дончо. Затуй! То моя работа. Зе кавала ми, хайде върви си по пътя!
Иван. Бе вий и двама като че се забравихте. На седенки ли ще вървите?
Драган. Майстор Брайно с тези иска черква да дига.
Христо (тръгва и оттатък се провиква). Хайде, момчета! Оставете го! Там на скалите, там с душманин насреща! Той не сумти и не си гълта приказките. На куршум с куршум отвръща!
Четвърти момък (към Донна). За тебе главата си слагах, ама да се отделиш в таквъзи час от дружината, язък ти за името!
Дончо. Да се знай, тъй напук! Поврага всички!
Цялата дружина нарамя пушки и бързо завива нагоре край един плет. Отсам-оттатьк наизскачват моми и деца — момите с китки в ръце изпращат момците, децата пък се трупат над пътя и гледат надолу запаленото нататък село. Издалеч се чува хлопот, шум, мукания на крави — добридялчани бягат в Балкана.
Стойко (като се ослушва, сепнат). Ами туй. Туй какво е? Да не са вече?…
Иван. Какво и ти се озърташ като изтърван заек! Иди виж — добридялчани с добитъка си бягат.
Михо. Оставили мило и драго, бягат в Балкана.
Георги. Във всяко време и на всекиго този Балкан подслон дава.
Драган. Давал е и пак ще дава.
От дядови Милкови излязват майстор Брайно, дигнал железен кръст в ръка, след него дядо Милко.
Майстор Брайно. Тръгвайте! Да издигнем този кръст горе на кивгиря, да разпери ръце и той да ни закриля срещу всяка напаст! Туй е мойта вяра!
Зидарите тръгват след майстора надолу и изведнъж оттатък из един тесен път изскача Рада, запъхтяна, с китка цвете в ръка.
Драган (като я пресреща сред мегданя). Ти пак ли тръгна! Какво си помъкнала туй цвете?