Майстор Брайно (който ту влиза в черква и с конец в ръка мери нещо, ту излиза; нагледва, командува, разпорежда всички и сам работи). Днес е четирисетия ден, сетен ден. — Пипайте по-чевръсто! Когато над ръта слънцето клюмне на заход, сянката на кръста трябва да се простре горе от черква над селото. Иване, дайте с Донча плочите оттатък и захващайте вече да покривате. — Уста Драгане, накова ли и отсамдъски по гредите. Или камъка на кивгиря чакаш? (Към Миха.) — Очисти ли го?
Михо (дяла настрана камък). Комахай. Като го бутнали отгоре, паднал върху пясъка, ритнал пък никой върху му коритото с варта — всичко станало на сгурия.
Майстор Брайно. Нали не се пукнал!
Михо. Добре оцелял. Готов, одялан камък, де щяхме да го дирим пак.
Майстор Брайно. Тоз камък като корона над вратите ще го сложите и над него кръста да се подйеме. Като се върне Христо от боя, под тази корона той пръв с Рада да мине. Че е юнак за всички. (Към Миха.) — Очисти го и си земай длетото да пробиеш отгоре място за кръста!
Михо. Ай сега! — Корона и за двамата.
Майстор Брайно. Мери с кръста и пробивай. Всяко нещо да е подръка, като потряба. — Уста Стойко, стъпалото отдолу и отстрана остави за после. (Сяда и работи.)
Стойко. Аз само отгоре и отстрана, Майсторе: дето ще се вижда.
Иван. Да я свършим! Подире и цяло село на пепел да стане, черквата е от камък: и да я порутят, и да я издънят — има темел, не могат издъно я премахна.
Михо. В буренак да глъхне околовръст — нали има темел!
Майстор Брайно. Да караме ний, докато ни ръка държи. Не с такъвзи омисъл захванах аз тая черква — да сложа темел и друг да чакам да довършва туй, което аз съм захванал.
Драган (горе от скелята поклаща глава). И на какво ли сме сложили този темел, кое ли ще го закрепи? — Сговорът ни или вярата?…
Майстор Брайно. Темелят — моя темел на здраво място е сложен… Когато всички се сберат в тази черква, когато малко и голямо се изправи пред олтаря — тяхната вяра и сговор ще закрепят темеля.
Драган. Дотогази…
Майстор Брайно. Затуй ви казвам: пипайте по-чевръсто, ний да я свършим. Едно нещо издигнато, свършено, изкарано цяло, то вече оживява и само се крепи.
Драган. То се знае. Ама доде застане тази черква сама да се крепи!…
Георги. Много зидари ще си намерят гроба под нейните развалини.
Стойко. Ох-ох, то се видя. Ний ще легнем да и закрепим темеля най-подир, ами… мене ума ми е все нататък — какво станаха онези?
Майстор Брайно (като влязва в черква). Онези да си гдедат свойта, ний нашата.
Стойко. Не се чуват вече.
Михо. До напред пропуквашеощепо някоя пушка.
Георги. Дали не са убили някого. Разлютени, кърджалиите ще връхлетят върху селото — дете в майка ще разплачат.
Стойко. Хубаво казваше уста Драган. Да не хващаме опасния край. С турци наглава не се излязва.
Иван. Аз пак ви казвам — не бойте се! Като са обрали Харлаковци и Добри дял, само два бюлюка като са останали, за кефа на Конярът няма да отидат с глава да пробиват стена. Нашите от Голо бърдо, зад канарите, ги притрепват до един.
Георги. Не е за кеф тука. Турчин и кърджалия няма да приеме гяурин да крейне глава срещу него. Няма те да прекършат хатъра на главатарите си. За другарство, за чест тези нехранимайковци живеят.
Стойко. Право, и аз съм чувал: за едната луда чест.
Драган. С очите в огъня влязоха те, нашите, ама… Да е субаша, да са едни кърджалии. До вчера като не се чуваха ни едни, ни други — кой ни пречеше? — Досега аз три черкви покривах…
Майстор Брайно (като излязва от черква). Яка сграда градим. На всички трябва да пораснат сърцата да я изкараме, пък вместо туй — кой знае на какво се превърнахме.
Речта на майстора пресича дядо Милко, който иде угрижен и замислен по пътя горе откъм селото.