Майстор Брайно. Дотолкоз съм я довел и кръста ще дигна!
Дядо Милко (като тръгва с момъка). Хайде. И да мълчиш. Да се не дрънне из село — едного не мога спре тука!
Старейшина и момъкът тръгват по пътя към чучура и насреща им тичешком изскача Рада и ги спира.
Рада (развълнувана). Някой доде при вас! Какво има? Какво каза?
Дядо Милко (като изтърва тояга от удивление и — сърдито). Че дошъл кой дошъл! Ти пък отде накъде сега?
Рада Додох. Христо да ми кажете какво стана.
Четвърти момък. Христо там е главатар. Какво ще стане? Додох да му зема хляб.
Дядо Милко (като дръпва момъка). С-ст, какво ти казах! (Към Рада.) — Ти да те свържа ли искаш?
Рада Вържете ме, каквото щете ме правете, аз…
Дядо Милко. Хъм! Тъкмо за таквизи ми е сега!
Рада Цяла сутрин трещят гърмежи. Не ме побира в къщи!
Дядо Милко Пъй да се не пръкне!… (Към зидарите.) — Има майки синове да са изпроводили там, сестри — братя, те търпят — тя не можала да търпи.
Рада Не мога.
Дядо Милко. Е, че…
Рада Като не ми казвате, сама ще отида при него.
Драган. Ха, то сега за тебе питаха там. Само ти остана да отидеш!
Рада Ще отида! (Обръща се към четвъртия момък.) С него ще ида!
Драган. Дядо Милко, тази тояга за хубост ли я държиш в ръка?
Рада И убийте ме, ако щете!
Дядо Милко. Чувай! Не ми е сега да слушам таквизи — тръгвай напреде ми!
Рада В къщи?
Драган. Ами къде, поврага?
Дядо Милко. Аз ще ти кажа къде! — Като не те свърта, ще накарам майка ти да те залости в горняцата.
Рада (навожда глава, старейшината я подбира пред себе си). Тъй, в горницата, като добитък. Да слушам само гърмежи и…
Дядо Милко и Рада отминават към село. Зидарите се хващат за работа. Настава късо мълчание.
Михо. Сърце е, пусто. Не е камък да го затиснеш или да го обърнеш!
Иван. Пък и какво са нарочили всички туй момиче! — За всичко навред на него си изкарват.
Георги. Ами то като се пъха навред. Дето го не сееш, там никне.
Иван. Младо. По-волно сърце имало — сега колове ли ще дигнем по него!
Майстор Брайно. Като че всеки от нас не е кършил плетища, като че псетата са мирясвали по цели нощи…
Михо. То друго. Ние бяхме мъже. Ама пък тъй кой го е докарвал като нея? — Тя селото раздели и общи работи разбърка. И в таквози усилно време — какво вече, кърджалиите ни са пред прага! — пак за нея се делякат. Ей го онзи там се бие, този тук стои — приказка не продумва.
Майстор Брайно. Нямало е като нея мома в наше село!
Иван. Толкози лична и тъй сърцата, нямало е.
Майстор Брайно. Погледнете я само, кога дигне кобилица към чучура. — Не сила, крила тя на Христа дава!
Драган. За лична — лична е. За хубава — хубава!
Майстор Брайно. Който няма сърце за хубост, той и господа не познава в този свят!
Драган. Ама няма на добро да яизкара тази хубост! — Както и Христа, дето толкоз се застъпваш за него… Ех, не ме послушахте! Поведохте се всички по хлапашки ум…
Стойко (след малко мълчание). Той каза: пищели няколко ранени по пътя, другарите им се повърнали да ги приберат и те га запарастили отгоре…
Иван. Че да ги гледат ли?
Георги. Да са ги оставили барим ранените си да приберат, по-лесно ще се пръждосат тъй.
Драган. От бюлюците на Балталията стамбул-ския диван трепере. Той в Цариград влезе, паши и везириобра. Не е ли чувал бари някой от вас? — С брадви разби вратата на сарая.
Стойко (поклаща утвърдително глава). Хъ-хъ! Балталия: оттогази са му изкарали прякор.
Драган. Султана свали, другиго на мястото му тури. Царщина цяла обърна — нашите ще устоят срещу него… (Като махва с ръка.) — Карайте!…
Георги. Едного ранили вече, другиго убили.
Стойко. Да видят веднъж кръв и смърт те… По ръба между този и онзи свят не се върви.
Георги. Туй до тая заран, ами оттогава още колко ли? Да бяхме снощи тръгнали с добридялчани. Хем всеки щеше да се натовари и изнесе!
Стойко. Дядо Благой — нали видяхме снощи — едвам се държи на краката си и пак не се спря при нас биля — пое нагоре.