Майстор Брайно (тръгнал за в черква, спира се на прага). Как да е — робски градеж! — който може, да гради! (Влиза вътре.)
Драган (след майстора). Аз дигам чук и ще изкарам, което сме захванали.
Гърмежи. След колебание нов порив за бягство.
Драган (дига тържествено кръста). Чакайте! Недейте в тоя час се отвръща от вярата си. Бог изпитни ни праща. Видяхме всички: притиснати отсам от кърджалии, оттатък от субаша и отгоре на туй — вражди помежду ни. Господ изпитва — ще се прежали ли някой заради неговото име. Имайте упование в него. Всички сме пред кръста — той ще се издигне над черквата! — Той е наше упование! (По-тихо и по-уверено.) Нека под този кръст легне една християнска душа.
Георги. Че сега ли жертва?
Стойко. Тепърва?
Драган (повишава глас). Сега! Господ е винаги над главите ни. Никога не е късно за бога — и за жертва. Нашия род е като блудния син, връща се и трябва да каже: боже, прости ме… да разгърне сърцето си и да покаже, че правдата е в него… Крепка е нашата сила, когато е сила от бога! (Иска да погледне към черквата, дето е влязъл майстор Брайно.) Губи вяра в работата си и изтърва чук всеки, който гради не за бога, а за своя слава. Трябва да се обърнем към него и да кажем: ти си бог наш и упование! Познахме твоята сила. Ние се връщаме към тебе. Ето жертвата, откъсната от нашите сърца — от сърцата ни открити пред тебе! Ние вярваме и се молим, простри десница над нас!…
Силно одобрително вълнение между зидарите.
Михо. Толкова сме прежалили, ще прежалим…
В това време вече гърмежите утихват.
Драган. Всички сме сега пред черквата и пред този кръст. (Подйема го.) Ето, целувайте кръста — с клетва обричайте! (Тържествено.) Първата жена, която дойде да носи на мъжа си хляб, той сам ще я въведе в черква и ще събори скелята върху нея. — Която бог проводи — нея той е избрал!
Бързо се стълпяват към него зидарите. Той се кръста, целува кръста и го подава на другите. Всички разтреперанн се изреждат и го целуват.
Михо. Господ нека стой над мене и над всички.
Иван. Тя ще освети и ще се посвети.
Георги. Като е божя воля, да бъде.
Дончо (поема последен кръста). Аз нямам жена!
Драган. Затуй пък закълни се, че верен ще бъдеш. — Ще отидеш в село и ще кажеш: — За обяд никой от нас няма да си ходи. Гозба всяка жена тук да донесе. — Ще кажеш: бързат. Подред у всички ще отидеш. Разпаши престилката и върви.
Дончо някак нерешително разпасва престилка и после изведнъж я хвърля бързо и като че ли досетен за нещо, се запъща по пътя към чучура. Зидарите се хващат пак за работа с оборени чела, като от време на време се спогледват недоверчиво един друга. Мълчание.
Иван. Знаял уста Драган. Жертвата сбира и скрепява. Всички ей как си седнаха и захванаха; хем бяха оставили вече, да си вървят…
Михо. Знае уста Драган. Като каже приказка, срещу нея не можеш и гъкна.
Стойко. Какво ще гъкнеш! Сочи ти кръста насреща…
Михо. Каквото рече, туй ще сториш.
Герги (дига безсилно рамена и въздиша). Сторихме го… (Настрана, като че говори на себе си.) Дончо хвана пътя край чучура. Най-напред ще мине покрай дома, на мойта жена ще каже.
Михо. Щерка Цвята — цвят пролетен ми отвлякоха кърджалиите! Сега жена си пък обрекох за черква.
Драган. Карайте си работата всички. Няма какво да мислите. Оставете господ да реди.
Отново продължително мълчание.
Георги. Двайсетина години се водим — живели сме, накриво не сме се поглеждали.
Стойко. Аз сега захващам да си сещам живота.
Михо (към Драган). Уста Драгане!
Драган. Какво, изкара ли го?
Михо. Пробих мястото. Да го дигнем.
Драган. Чакай, хайде! (Като татрузят по скелята камъка.) Герге, ела и ти!
Михо. Ще ми премлещиш пръстите, Герге — недей зяпа нататък!
Герги (плохо). Бе стори ми се, Михо!
Драган. Какво има да ти се струва! Казах ви — всеки да гледа отпреде си!
Иван (с въздишка). Дигаме-слагаме само на приказка. Като допре до чергата ни Михо (качва се на покрива, за да замаже камъка). Правете що щете. Кръв на вода не става.