Всички отново се смълчават. От време на време някои се подигат, погледват крадешком и пак се хващат за работа.
Стойко. Жена ми вари боб, лански. Докато уври, по три пъти го залива. Ама като сме станали отзарана в тъмни зори — подклала го е.
Михо. Слънцето се спря. Сянката тъкмо насред.
Георги. Може веч да са тръгнали. Може да се надпреварят коя по-скоро да дойде — да покаже, че има на мъжа си страха.
Иван (тихо, като че на себе си). Пък ние сме млади още. И на нея лудия ум не е минал. Ще скочи, първа ще дойде. Сякаш нещо ми вика — ще люшне два пъти в цедилката детето — и ще дойде.
Георги. Свят захваща да ми се вие.
Стойко (цял треперещ, подига шишето с ракия). Ай там хе — ай сега, подир малко ще се подаде…
Георги. Ще завие край върбалака и ще се подаде. (Пресяга да вземе шишето от Стойка.) Я дай да се подкрепя!
Стойко. На!
Двама от зидарите пият от шишето.
Драган. Аз знаях! Не е шега, не е лесно… (Обръща се, дига кръста, иэправен до стената, и го подава на Миха.) Замаза ли? — Ей кръста. Калай?
Иван (вперил възторжен взор в кръста и цял треперещ от вълнение). Кръста се дига!
Всички със светнали очи гледат кръста.
Михо (уплашено). Иде! Една се показа!
Драган. Защо викаш? Стойте!
Всички се разместят и вперят очи нататък.
Иван (полетява от уплаха и едвам се задържа на краката си). Мойта булка иде! Тя е! — По вървежа я познавам.
Георги. На нея прилича.
Михо. Затули се зад върбалака — пак не се знай.
Стойко (кръсти се разтреперан). Боже, света Богородице!
Георги. Иде насам, нищо в ръце не носи.
Драган. Коя ще да е. — Качвайте се нагоре по скелята. — Аз всичко съм наредил. Да остане някой долу, да я пресрещне.
Михо. Рада — Рада, Христовата!
Иван (като че се свестява). Рада? Ами Христе не е давал клетва! Не е обричал.
Стойко. Аз не знам. Каквото кажете.
Драган. Като не се е клел — той не е ли зидар? Какво се спряхте пак? Нея проводи бог — той знаял по-добре каква жертва да си подбере. — За туй момиче всички бяха забравили и господа, и службата си към него; за нея наши дигнаха ръка един върху други — черквата за нея щеше да отиде… господ я иска от нас — всичко да смири и прибере тук! — Качете се по-скоро! Михо, ти оттук!
Михо (минава от другата страна на покрива, клатейки глава).
Дончо. — Ей де арнаушката му беса се показа.
Рада, запъхтяна, иде откъм чучура и като вижда зидарите спрели работата си, още по-силно се развълнува и се впуща към вратите на черквата.
Рада Де е? Къде дянахте Христа?
Но вместо ответ в същото време се изправя пред нея Дончо, пребледнял от ужас, дотърчал горе от селото. Той и препречва пътя към черквата, хващат и двамата да се борят — тя иска да влезе, Дончо прави усилия да не я пусне.
Дончо. Къде ще вървиш? Тука го няма. Аз те излъгах, да ти опитам ума. Върви си!
Рада Пак ти ли ще ми препречваш пътя!
Дончо. Няма да те пусна!
Рада Махни се! Остави ме. Аз тебе не ща да те виждам вече!
Дончо. Викай каквото щеш!
Рада Ти направи всичко!
Дончо. От твойта дума не ща да знам. Върви си! Аз те излъгах.
Рада Защо ме не пущаш?
Дончо. Той не е тук! Нямаш ти работа тук!
Рада Ти направи да го убият! Остави ме да го сваря жив!
Дончо. Няма да те оставя!
Рада Де ги другите? Дръжте го! Да го сваря бари жив! Той е издъхнал.
Драган (като се доближва и дръпва Дончо). Пусни я, Дончо!
Рада Дръж го! Помогнете ми. Няма ли да го сваря?
Дончо (като полита плачешком и пада). Защо нея? Аз я излъгах…
Рада (втурва се в черквата). Де е? Вътре ли сте го внесли?
Драган. Нататък под скелята — на сянка!
Рада Де е? Де е? Няма го?
Скелята се сгромолясва. Чува се отчаяният писък на Рада. Зидарите се кръстят и разбягват. Драган излазя от черквата, обръща се мрачен надире и се отстранява последен. След малко утихва и вътре от черква се чува тихият отчаян глас на умирающата: Христо, Хрис…