Михо. Туй го знам, уста Драгане.
Драган. Христос — да се закрепи вярата му срещу толкози царства и езици, самичък нарами кръста и си отиде!
Михо. Самичък! Нашето не излезе ли тъй?
Иван (към Драгана). Не разбираш ли? Когато човек върви самичък, на своя глава, знай защо отива! Тойсамоволно дава жертва, дава я от сърце. Тя се хваща сама и другите дори събира и закрепява в себе си.
Драган. Не знам. Аз черквата гледах. Ей я на!
Георги. Най-подир, ако Дончо, да си изкара на Христа, е сторил нещо, крива ли е черквата за неговия грях?
Показва се Дончо: той е прилично облечен, но съвсем посърнал, мрачен и унесен в себе си. Приближава с бавни стъпки до зидарите.
Дончо. Все за мен ли разправяте! — Като ме смятате за грешен, защо ме викате пак?
Георги. Всички са градили тук, всички сагрешни! И за грешни има място в черквата.
Драган. Вървете да влезем!
Иван. Аз не пристъпвам този праг!
Стойко. Аз съм го дялал, ама не смея да го пристъпя. Какво ще да става!
Дончо. Защо ще влезя? Като се покажа, всички се извръщат да ме гледат. Където помина, шушукат подире ми.
Георги. Какво ще им сториш.
Дончо. Какво шушукат? Защо ме гледат? — Той подлъга Рада, викат, даси изкара на Христа. Зачерни името на дяда си… Ама те да ме попитат, ще им кажа, както си е. Аз не крия. Защо шушукат зад гърба ми?
Иван. Шушука мен в душата, че свят ми се вие!
Дончо. Аз ще ги накарам да не шушукат!
Иван. Преди — стоя в черква, — като задимиха свещите, всичко потъна в дима. Забравих се. Не знам насън ли — наяве ли: пред олтаря, гледам, Рада. Щура се като жива и хъ-хь: отгореи гредите ще…
Михо. Не е черква то, дето те мъчат видения и те не свърта. Дето ще можеш спокойно да си отвориш сърцето, да погледнеш бога.
Смълчават се. След малко излиза из черква старейшина.
Дядо Милко. Какво стоите отвън, майсторе? Бива ли? Защо не влезете? Нали задушница служим!
Майстор Брайно. То тъй си е, дядо Милко. Който е градил черква, да не влиза в нея.
Дончо. Не исках ли? Не радеех ли за тази черква? Ама като ще стоя на всички трън в очите…
Иван. Пък аз не вярвам в нея…
Дядо Милко. Ама как тъй? Вий се отричате първи!
Иван. Да я нямаше — по-добре!
Дядо Милко. Как по-добре! За нея ний от години мислим. Падна ни чест на наше време да се издигне — ний тряба да и носим греховете. Влезте сега. Всички елате. — Тебе пък, Дончо, ако ти е криво, иди си в къши. Постой у вас. Не ходи, недей…
Дончо (с горчива усмивка). Искаш да ме отлъчиш?
Дядо Милко. Не ми земай приказката на криво, синко!
Дончо. Знам аз. Барим кажете ми право в очи: срам ви е да влезете с мене в черква.
Дядо Милко. Хм! Гледай! — Искам да кажа, прибери се до време, да се забрави.
Дончо. Къде да отида — да седна?
Дядо Милко. У вас. Бащина къща нямаш ли?
Дончо. У дома не ме побира мене. Като глъхнало оттатък, у Радини, като глъхнало и отсам. Майка ми я страх да ми продума, баща ми все с наведена глава ходи. Не мога. Пък умът ми като чекрък — не спира. Не от къщи, не от село, да мога от кожата си навън да излезя! (Махва с ръка и тръгва към чучура.) Какво ли пък се спрях да ви разправям? Аз си бях тръгнал самичък — там на върбата… Преди ме провождаше уста Драган, сега аз самичък…
Докато отмине Дончо, горе по пътя откъм село се изправя Христо, настръхнал, на себе си вече не прилича, иде с един момък.
Христо. То едничко ми е останало — разправата си за Рада да свърша!
Дядо Милко (смутен, ту след Донча, ту към Христа). Какво аз да думам! Пак един на тъй, други на инак. Вместо да ни сбере тази черква, тя ни разпилява!
Момъкът (към Христо). Върви. В черква да забравим разправиите си всички.
Христо (като се дърпа). Туй не е черква! Остави ме! Гроб е това… С които работих, те заровиха в негомладоста ми, сърцето ми. Жив ме заровиха вътре. (Към зидарите.) Над гроба и ли се спряхте задушница да служите?
Общо смущение.
Драган. Ти самичък си пристойвал за тази черква с нас, бил си се. Опомни се!
Христо. Работил съм, бих се! Когато аз се биях там, вий намерихте сгода да вградите Рада в нея.