Дядо Милко. Ама тя дошла, Христо…
Христо. Дошла да ме търси, зло не помислила. А вий… — Като агне чиста…
Дядо Милко. Чиста и кротка. (Ниско.) Нали таквази трябва да бъде жертвата. (Убедително.) Агнецът божи е принесен жертва за нас.
Драган. Сам бог я избрал да легне в темелите на неговия дом.
Георги. И време ли беше! Вий се бийте там, ний тук.
Христо. Бързахте да я вградите, докато ме няма! — Майсторе, ти ли ми почерни света — ти ли ми подкоси младините!
Майстор Брайно. Зато мен питаш? Кой бил…
Христо. Ти ли? Дето ме учеше с нова вяра чук да държа?
Майстор Брайно. Аз сам хвърлих чук…
Христо. Да издигна храм, в него венчило първи на мен да сложат!
Майстор Брайно. Роб черква не гради — една дупка, да се завре в нея.
Христо. Аз щях да дигна! Черква за волни хора — не като вашата гробница под земята!
Дядо Милко (съкрушено). Издигнахме я, колкото да има де да се помолим за греховете си…
Христо. За греховете ей! Там в полумрака… удряйте си главите о стената!
Докато трае тази разправия, излизат момците, а след тях, преди отпуск, и богомолците. Момците, мълчаливо навели глави, се спират пред зидарите, богомолците бързо-бързо се разпиляват из мрачината.
Зидарите тръгват да си ходят, след тях и момците.
Майстор Брайно (към зидарите). Хайдесега!
Втори момък. Аз да знаех, нямаше да дода.
Христо. (към дядо Милко). Виждате ли? Всички си отиват!
Герги. (на тръгване). Не ми трябва ни чук да похващам, ни зидар да търся.
Драган. (приневолно). Хайде! Намерил си занаят…
Христо. Туй не е черква! Гроб — забили сте кръст върху гроб!
Дядо Милко (с наведена глава). Забихме го над главите си — и над целия си род. Какво да правим!
Христо (със стиснати пестници към черквата). Дайте ми Рада! Дайте ми слънцето на живота, аз ще ви издигна черква!
Дядо Милко. Чуй ме, Христо!
Христо. Никого не слушам! Аз искам от вас Рада! Кой ще ми отплати за Рада? Кой?
Дядо Милко. Да бяхме волни, ако можехме каквото искаме — викай за отплата. Ако искаш и черквата събори.
По-старият селянин. Който е в неволя — какво може!
Христо ( процеди през зъби). Неволници. С вързани ръце! Да не мога никому да си изкарам! Да няма един да излезе насреща ми, той да отстоява!
Дядо Милко. Да бяхме род як и многолюден, да не треперехме всеки ден като есенни листа — изкарай си! Греха си пред тебе познава цяло село. И ако искаш, аз на молба за всички да ти падна…
Христо. За какво ми са вашите молби.
Дядо Милко. Както ми е побеляла главата, да падна пред теб на колене да се моля за родът и вярата си, от които си и ти…
Христо. Не познавам ни рода, ни вярата ви. Нямам аз род! Оставете ме! Тук самичък при гроба и ще стоя. Един гроб ми остана в този свят да вардя. Дядо Милко. Ще те оставим…
Старейшина и двамата селяни отминават. Всичко заглъхва наоколо. Откъм гробовете се показват две жени, плахо поглеждайки към Христа, който е опрял унило чело върху зида на черквата.
Първа жена. Тоз защо остана, кръстнице?
Втора жена. Викат, като изгрей месеца, сянката на Рада се вестявала. Върви, че ме е страх!
Първа жена (като се дърпа). Ей и Дончо пък оттатък!
Двете жени хукват из другия път.
Дончо (като ги изглежда). Страх ли ви е? По-напред мене плашеха, сега аз… (Усмихнат.) Бягайте! Мене пък не ме е страх. От никого не ме е страх!
Христо (изведнъж се доближава до него и го хваща за скута на салтамарката). Аз сега ще те накарам да те дострашей!
Дончо (претръпнал). А… от какво да ме е страх?
Христо. Къде си тръгнал като бродник по гробищата?
Дончо. Тръгнах… Там на върбите щях да се обеся. Клоните крехки…
Христо. Ще се бесиш ли! Всичко се изплъзва от ръката ми! Защо по-напред не се обеси?
Дончо. По-напред…
Христо. Когато я подлъга. Когато идеше насам. Защо тогази не си разви пояса да се обесиш на върбата? Тя щешедасеуплаши от тебе — щеше да я повърнеш.