Дончо. Че аз тогази тичах. Бързах отгоре да я преваря!
Христо. Да я превариш? Ти си я излъгал, че ме донесли ранен!
Дончо. Аз на шега. Щом я видях, че скочи, аз хукнах да я преваря отгоре.
Христо. Защо не я превари?
Дончо. Преварих я. — И нямаше да я пусна Да не бяха ме дръпнали. Умирвах, не я пущах! — Болеш ме сърцето зарад нея.
Христо (като го смеря с очи). Само на тебе ли бе — на тебе ли се само досвидя?
Дончо. Че питай когото щеш…
Христо. Най-върлия ми душманин: само тебе ли домиля?
Дончо. Вече защо ще те лъжа?
Христо. Едничък с него ли останах на света? С него двамата да се сберем над един гроб!
Дончо. Да се сберем…
Христо. Махвай се! Никого нямам, никого не ща! Самичък ще тръгна по света, сянката на Рада да гоня. Камъне отвред ще сбера и тя ще ме научи как с вяра в себе си черква да дигна… Нова черква, моя черква! (Изчезва по пътя из тъмнината.)
Дончо (бързо отвива пояса си). Аз няма каква сянка да гоня…
Прехвърля пояса си на кръста и прави примка на главата си.
Мюнхен, 1899