Рада Ами, да не бях го оставила, щеше да я земе!
Христо. А-а, тъй ли? Кога си му дала сама — кажи ми!
Рада Хвана се сега за приказка, дръж!
Христо. Кажи ми. Ами — да зная. Без малко щях да ти претрепя изгорника.
Рада Изгорник!
Христо. Какво не му харесваш?
Рада Харесвам го! Как не…
Христо. Тъкмо прилика. Къщите ви една до друга — знайте се от малки. По двор да ходи да те гледа, в къщи да стои да те слуша. Надвечер пък ела го причакай на чучура, сама да му затъкнеш китка на ухото. Любов тъй, на — наготово.
Рада Ти като не се дочакваш…
Христо. Защо съм аз!
Рада Каква китка ще остане за теб.
Христо. За мен какво е останало, че и китка!
Рада Напълни си котела, иди се заплесни там — черквата със свод ли да е, без свод ли — пък ела по късна вечеря: може и за тебе да артиса някоя.
Христо. Е тъй. Аз не мога да се меря с вас. За мене каквото артиса.
Рада Хайде като празна воденица — карай сега!
Христо. Мойта воденица все артисалото е мелила, аз съм научен.
Рада (досадно). То с тебе да рече човек да се наддумва.
Христо. Аз не мога като оногозда направя кротко-милно лице да слушам.
Рада Е, стига де, стига!
Христо. Аз никого не съм слушал. Сирак! Майка не ме е гълчала, баща врата не ми е подвил.
Рада Мърмори пък!
Христо. Как рече Дончо — в Биляркината махала съм порасъл и биля — от торбите на Билярката през коминя съм влязвал да крам! Туй съм аз. Виж ме! Харесвам ли ти? Като не ти харесвам, гледай си арнаутина — да ти е честит! Той ще ти изрови една дупка там, да се венчейте.
Рада (изведнъж, като понижава глас, мъчително). Христо, сега ли ще се опознаваме с тебе. Защо приказваш тъй?
Христо. Хубаво да ме познаеш. Затуй!
Рада Ний сме рекли веднъж нашата приказка. Няма ката ден, като се срещнем, да захващаме отново.
Христо. Колко ми чини твойта приказка, кога китката ти зема други!
Рада (кърши пръсти). Аз какво съм крива?
Христо. Ами аз крив ли съм, та ме остави без китка?
Рада (безпомощно се озърта, въздиша, докато най-подир се просълзява и заплаква). Какво да сторя? Нима съм го викала? Не ти ли носех китка — какво да ти приказвам… Като не ми вярваш, какво да ти приказвам?
Христо (щом вижда сълзите, омеква, приближавасе при нея и почва да ягали). Чакай. Немой, Радо. Само срещу сълзи не мога аз!
Рада (все още не може да си задържи сълзите). Душа ти е и свят да ме разплачеш. Тогази ще ме галиш.
Христо. Изкарай насреща ми цяло село, ако щеш. Бийте ме, трепете ме — с всичко излязвам наглава. Ама сълзи по твоите очи да не видя. Като се разплачеш…
Рада Ти не идеш. Той ме връхлетя тук — намери сгода да ми отваря сърцето си. Тряба ми неговото сърце! Ама като не зема от дума.
Христо (мило). Нека — нека се усуква край тебе, Радо — остави го!
Рада (успокоена). Тъй. На тебе ти кеф стана…
Христо. Как няма да ми е кеф! Завъртях му една, да ме помни, докато е жив!
Рада Какво има той с тебе? Аз сама му казах.
Христо. Какво ли? Галил те, гледал те от малък. Ти хаджи Славова щерка, той от Арнаудовото коляно — дето не може да бъде повече! Пък и къщите ви сред село, една до друга.
Рада Е, че?
Христо. Смятал си — ти си една на майка, нямате мъж в къщи: ще се настани.
Рада (кима усмихната). Хъм!
Христо. Затуй още отсега е направил приказката си тежка — черква ли се гради, обща работа ли се захваща, той все с най-старите държи. Тежък човек!
Рада Таквизи са те момците от нашата махала.
Христо. Тежки! Като него.
Рада Аз защо тръгнах с тебе. Додеяха ми! Каквото приказваме ний, приказваме го—ти за тебе, аз за мене. Пък тям дай им за дедите си и за бабите си да разправят.
Христо. Че от тях — откъсвал ли се е някой от полите на баба си, да види нещо, да разправя! — Ей го, гледай го как се усуква наоколо, хленчи, като да не е мъж! Пък мен ме гледа като мечка и събрал цяла дружина да ме плаши. (Самодоволно засмян.) Ой, невидяло се макар! Като не ми даде една подолка да и напия менците по-миналата година, бях се зарекъл никога с мома да не захващам. — С тебе струвало да се завъртя, само него от кожата да изкарам.