— Само жената, която почиствала апартамента му всяка сутрин. Тя го намерила. Съседите почти нищо не са забелязали.
— Какво означава „почти“?
— Чули виковете на жената и я разпитали, но никой не е влизал в апартамента. Веднага извикали полицията.
Бяха спрели до една детайлна анатомична рисунка, която изобразяваше тялото на разрязана жена със зародиш в разпраната утроба. Младият мъж отвори метална врата.
— А жената? — запита беловласият.
— Натъпкана с успокоителни в болницата. Под охрана.
— Не трябва да я пускат, докато не я разпитаме.
— Вече съм се погрижил за всичко.
Белокосият мъж говореше с привидно безразличие, без да променя изражението на лицето си и без да вади ръцете от джобовете си. Младият мъж отвръщаше забързано, с угодническия тон на лакей. Другият мъж изглеждаше потънал в размисли. Беше як и широкоплещест: костюмът и дори палтото имаха вид да са два размера по-малки от неговия. Не изглеждаше толкова възрастен като онзи с белите коси, нито толкова млад като човека, който ги бе посрещнал. Косата му беше ниско остригана, очите му бяха наситенозелени; сивкава брада очертаваше кръгообразна крива над огромен, подобен на готическа колона врат. Като го видеше човек, веднага разбираше, че единствен той измежду тримата не беше свикнал с чиновническото облекло. Движеше се решително, като поклащаше ръце. Притежаваше характерната външност на военен.
Прекосиха още един коридор и стигнаха до друга зала. Младият мъж затвори вратата зад гърбовете им.
Там вътре беше студено. Стените и подът бяха боядисани в мек, отразяващ светлината ябълковозелен цвят, подобен на този на вътрешността на полиран кристал. Неколцина мъже с хирургически престилки стояха изправени в редица, а край тях имаше маси с инструменти. Гледаха към вратата, откъдето току-що бяха влезли тримата мъже, и изглеждаха като събрани тук единствено, за да посрещнат с добре дошли гостите. Един от тях, със сребриста коса, сресана на път от едната страна, и интересно защо с риза и вратовръзка под зеленото хирургическо облекло, се отдели от групата и пристъпи напред. Младият мъж ги представи.
— Господата Харисън и Картър. Доктор Фонтана. — Лекарят кимна с глава за поздрав, със същото му отвърнаха беловласият мъж и здравенякът. — Пред тях можете да разкриете цялата информация без всякаква предпазливост, докторе.
Настъпи тишина. Лека усмивка, почти гримаса изпъваше бялото и лъскаво, сякаш направено от восък лице на лекаря. Някакъв тик караше десния му клепач да се присвива. Когато заговори, изглеждаше, че гласът излиза от корема на дистанционно управлявана кукла.
— Подобно нещо не съм виждал никога… през цялата си практика на съдебен лекар.
Останалите доктори се отдръпнаха, като че ли приканвайки посетителите да се приближат. Зад тях имаше операционна маса. Мощните лампи стоварваха светлината си в центъра, върху покрита с чаршаф купчина. Един от лекарите отметна чаршафа.
Като се изключат белокосият мъж и здравенякът, никой друг не погледна това, което беше отдолу. Всички бяха вперили взор в лицата на посетителите, сякаш те бяха единствените нуждаещи се от внимателен преглед.
Беловласият мъж отвори уста, но мигом я затвори и отклони очи.
За един миг само здравенякът продължи да гледа към масата.
Остана така, със сключени вежди и вдървено тяло, като че ли насилваше очите си да изследват онова, което никой друг в залата не желаеше да вижда повече.
Около Елиса се беше стъмнило. Апартаментът й представляваше остров от светлина, ала в съседните жилища се настаняваше мракът. Продължаваше да седи в същото положение пред изгасения телевизор, с огромния нож в скута си. Не беше хапвала, нито почивала през целия ден. Толкова й се искаше да се отдаде на физическите си упражнения и на удоволствието от един продължителен и отпускащ душ, ала не смееше да помръдне.
Чакаше.
Щеше да чака колкото бе нужно, при все че нямаше представа точно колко време се вместваше в този неопределен израз.
Изоставиха те. Излъгаха те. Сама си. И това не е най-лошото. Знаеш ли кое е най-лошото?
Плюшеното мече стоеше, разтворило ръце, и се усмихваше със сърцевидната си уста. Черните топчета, които му служеха за очи, отразяваха една крехка и пребледняла Елиса.
Най-лошото не е станалото. Най-лошото тепърва предстои. Най-лошото ще се случи с теб.
Неочаквано мобилният й телефон забръмча. Подобно на толкова други неща, за които копнеем (или от които се страхуваме), осъществяването на жадуваното (или очаквано със страх) събитие отключи за нея едно ново състояние, ново ниво на мисълта. Още преди да се обади, мозъкът й започна да изработва и отхвърля предположения, да приема за свършен факт още неслучилото се.