— Защо се мръщиш така? — прошепна нежно на растението, докато затваряше пръскачката. — Нямаш ли ми доверие? Трябва да се поучиш от В, която така добре понася всички промени… Трябва да свикваш с промените, мъничката ми. Ех, защо не можем ти и аз да вземем пример от нашата приятелка В!
За момент се замисли защо ли говори тези глупости. Напоследък беше по-меланхоличен от обикновено, сякаш самият той се нуждаеше от нов хранителен разтвор. Но, по дяволите, това беше евтина психология. Той се смяташе за щастлив човек. Обичаше да преподава и разполагаше с доста време за четене, за грижи около растенията и решаване на главоблъсканици. Беше случил с най-прекрасното семейство в света. Дори родителите му, при все че бяха възрастни и вече пенсионери, се радваха на добро здраве. Беше образцов чичо за племенниците си — децата на своя брат, — които го обожаваха. Нима имаше друг като него, способен да се похвали с толкова много спокойствие и не по-малко обич?
Е, да, беше сам. Ала това обстоятелство се дължеше единствено на неговата собствена воля. Той бе господар на съдбата си. Защо да вгорчава живота си и да бърза да се обвърже със съпруга, която няма да съумее да го направи щастлив? На трийсет и четири години той все още беше млад й не бе загубил оптимизма си. В живота човек трябва да умее да чака: една аралия не се развива за минути, любовта — също. Случайността най-добре се разпореждаше с тези неща. Някой ден щеше да се запознае с някого, или пък някоя позната щеше да го потърси…
„И хоп, ще разцъфна като В“ — изрече на глас и се разсмя.
В този момент телефонът иззвъня.
Докато вървеше към етажерката в малката трапезария, за да вдигне, прехвърляше наум кой ли можеше да звъни. По това време на вечерта най-вероятно беше брат му, който от един месец насам му досаждаше с молба да провери сметките от частната хирургическа клиника, която ръководеше. „Ти си математическият гений в семейството, какво ти струва да ми помогнеш?“ Луис Ло-опера6 (стара семейна шега при произнасяне фамилията на хирурзите Лопера) нямаше доверие в компютрите и искаше Виктор да потвърди цифрите. На Виктор му беше омръзнало да повтаря, че в математиката има специализации, както и в хирургията — този, който вади сливици, не може да прави сърдечна трансплантация. По същия начин той се беше посветил изцяло на математиката на елементарните частици, а не на пресмятане на списъци с покупки. Ала брат му имаше нужда да бъде опериран от своя инат.
Хвана слушалката, а в главата му се въртяха като портрети в рамка няколко образа: племенниците му, сестра му, родителите, Тейяр дьо Шарден, абатът и учен Жорж Льометр, Айнщайн. Каза „да“, едва сдържайки прозявката си.
— Виктор? Елиса е.
Цялото отегчение, която го изпълваше, се разсипа на прах, сякаш беше от стъкло. Или сякаш беше сън, мигновено изпарил се след събуждане.
— Здравей… — Умът на Виктор препускаше с пълна пара. — Как си?
— По-добре, благодаря… Отначало помислих, че е някаква алергия, но сега смятам, че е обикновена настинка…
— По дяволите… много се радвам. Успя ли да видиш новината?
— Коя новина?
— За смъртта на Марини.
— А, да, клетият човек — отвърна тъжно тя.
— Струва ми се, че сте работили заедно в Цюрих, нали? — започна да говори Виктор, но думите на Елиса заглушиха неговите, понеже тя като че ли бързаше да мине по същество.
— Да. Виж, Виктор, обаждам ти се… — Дочу се лек смях. — Сигурно ще ти се стори глупаво, но за мен е много важно. Много важно. Разбираш ли?
— Да.
Сбърчи вежди и се напрегна. Гласът на Елиса изразяваше единствено радост и безгрижие. И точно това тревожеше Виктор, тъй като той вярваше, че я познава, а гласът на Елиса никога не беше звучал по този начин.
— Всъщност става дума за моята съседка… Синът й е юноша, много свестен младеж… Изведнъж открил, че главоблъсканиците са неговата страст, взел да си купува книги, списания… Казах му, че познавам експерт номер едно в тази област. Работата е там, че сега се опитва да реши една конкретна главоблъсканица, но все не успява. Много се е изнервил и майка му се притеснява да не се откаже от това полезно занимание и да се отдаде на други, по-нездравословни неща. Когато ми показа главоблъсканицата, се сетих, че аз вече я знам, защото веднъж ти ми беше говорил за нея, но съм забравила отговора. И тогава си казах: „Имам нужда от помощ. И само Виктор може да ми помогне.“ Разбираш ли?