Не.
Грешеше. Тази възможност беше абсурдна.
С Елиса ставаше нещо. Нещо ужасно. Всъщност той знаеше, че нещо ужасно я мъчи от няколко години.
Винаги бе подозирал. Подобно на всички вглъбени хора, Виктор беше като безпогрешен барометър по отношение на нещата, които го интересуваха, а малко неща на този свят го бяха интересували повече от Елиса Робледо Моранде. Гледаше я как ходи, говори, движи се и си мислеше: Става нещо с нея. Очите му се въртяха като магнит след стегнатото й тяло и дългата й черна коса и нито за миг той не се усъмни: Крие някаква тайна.
Дори му се струваше, че знае откога води началото си тази тайна. От престоя й в Цюрих.
Прекоси един кръгъл площад и влезе в улица „Силвано“. Намали скоростта и потърси свободно място за паркиране. Нямаше никакво. В една от спрелите коли видя мъж зад волана, но той му направи знак, че няма намерение да тръгва.
Пресече, като мина пред входната врата на блока на Елиса, и продължи. Неочаквано видя свободно, просторно място. Спря и даде на заден ход.
В този миг се случи всичко.
Малко по-късно се запита защо мозъкът се държи по онзи особен начин в екстремни моменти. Защо първото, за което се замисли, когато тя изневиделица се появи и потропа на стъклото при седалката до него, не беше изпълненото й с ужас лице, побеляло като парче сирене на лунната светлина; не помисли и за начина, по който тя се качи в колата, почти скачайки вътре, щом той отвори вратата, нито за жеста й, гледайки назад и крещейки: „Тръгвай! По-бързо, умолявам те!“
Не помисли и за какофонията от клаксони, която рязката му маневра отприщи, нито за фаровете, заслепили огледалото за задно виждане, нито за изсвистяването на някакви гуми зад него, което странно защо му напомни за колата с изгасени фарове и мъжа, седящ зад волана. Всичко това той го изживя, ала нищо не успя да превъзмогне бариерата на мозъка му.
Там, в мозъка, в центъра на интелектуалното си същество, той успя да се съсредоточи само върху едно.
Гърдите й.
Елиса носеше деколтирана тениска под якето — дреха набързо, небрежно облечена, прекалено лятна за нощния мартенски хлад. Изпод нея прекрасните й заоблени гърди се очертаваха така ясно, сякаш нямаше сутиен. Когато се наведе зад прозореца, преди да влезе, той ги видя. Дори сега, когато тя седеше до него и той вдъхваше мириса на кожа на якето и аромата на гел, излъчващ се от тялото й, потопен в тревожна замаяност, не можеше да престане да гледа гърдите й с крайчеца на очите си, тези нежни и стегнати гърди.
Не намери обаче нищо лошо в мислите си. Знаеше, че единствено по този начин неговият мозък бе способен да вкара света отново в релси след бруталното, буквално изстрадано от него изживяване при вида на неговата приятелка и колежка, скачаща в колата, свивайки се на седалката, и отчаяно даваща нареждания. При определени обстоятелства на човек му е нужно да се залови за каквото и да е, за да съхрани здравия си разум, и той се беше заловил за гърдите на Елиса. Поправям се — те ми служат като основа, за да се успокоя.
— Сле…, следи ли ни някой? — изломоти, когато стигна до Кампо де лае Насионес8.
Тя извиваше глава, за да гледа назад, и при това движение напираше с тези свои гърди към него.
— Не зная.
— Накъде да карам сега?
— По шосето за Бургос.
И ненадейно тя се преви, а раменете й се разтресоха в спазми.
Това беше ужасяващ плач. Като я видя такава, дори гледката на гърдите й мигом се изпари от съзнанието на Виктор. Никога не беше виждал възрастен човек да плаче по този начин. Забрави за всичко, включително и за собствения си страх, и заговори с твърдост, която изненада и него самия:
— Елиса, моля те, успокой се… Чуй ме, аз съм тук, винаги си можела да разчиташ на мен… Ще ти помогна… Каквото и да става с теб, ще ти помогна. Кълна ти се.
Тя неочаквано се овладя, но той нямаше усещането, че това се дължи на неговите думи.
— Съжалявам, че те забърквам в това, Виктор, но нямам друг избор. Ужасно ме е страх и страхът ме прави жалка. Превръща ме в лигла.
— Не, Елиса, аз…
— Така или иначе — прекъсна го тя и отметна назад дългите си коси, — няма да губя време в извинения.
Точно тогава той забеляза плоския продълговат предмет, който тя носеше увит в найлон. Можеше да е всичко, ала начинът, по който го бе сграбчила, го заинтригува — Дясната й ръка беше здраво свита в единия му край, а лявата едва го докосваше.