Дори и така да е, макар и болна, трябва да се помъча да й помогна.
Сви по друга улица. Отново „Доминикос“. Въртеше се в кръг, точно както мислите му.
— А сега?
— Мисля, че вече може да се връщаме на магистралата — каза тя. — За към Бургос. И да ни следят, все ми е едно. Нужно ми е само малко време.
За какво? — запита се той. — За да ме убие?
Но тя неочаквано му отговори:
— За да ти разкажа всичко. — Направи пауза и продължи: — Виктор, вярваш ли в злото?
— В злото?
— Да, ти, като теолог, вярваш ли в злото?
— Не съм теолог — прошепна Виктор малко обидено. — Чета някои неща. Нищо повече.
Вярно бе, че първоначалното му желание бе да се запише в университет и официално да изучава теология, но сетне бе отхвърлил тази идея и беше решил да се занимава с това самостоятелно. Четеше Барт, Бонхьофер и Кюнг10. Беше споменавал за това пред Елиса и при други обстоятелства би бил поласкан, че тя захваща тази тема. Но в този момент единственото нещо, което занимаваше мислите му, бе, че предположението за обзелата я лудост набираше все по-голяма сила.
— Както и да е — настоя тя, — смяташ ли, че съществува някакво зло, което е отвъд научното познание?
Виктор се замисли над отговора си.
— Нищо не е отвъд научното познание, с изключение на вярата. За дявола ли ме питаш?
Тя не отговори. Виктор спря на едно кръстовище и отново сви към магистралата, а мислите му се блъскаха със скорост, доста по-голяма от тази, с която управляваше колата.
— Аз съм католик, Елиса — отвърна. — Вярвам, че… съществува зложелателна и свръхестествена сила, която науката никога няма да успее да обясни.
Зачака някаква реакция, каквато и да било, като се питаше дали не е сгрешил. Кой можеше да каже какво очаква да чуе човек със замъглен разсъдък? Ала нейният отговор го обърка.
— Радвам се, че казваш това, защото така ще повярваш по-лесно на онова, което ще ти разкажа. Не зная дали има нещо общо с дявола, но е зло. Страховито, трудно за възприемане зло, което науката е неспособна да обясни… — За миг му се стори, че отново ще заплаче. — Нямаш представа… Не можеш да разбереш какво точно зло, Виктор… Не съм разказвала това на никого, заклех се да не го правя… Но вече не издържам на всичко това. Имам нужда някой да знае и се спрях на теб…
Искаше му се да отвърне като филмов герой: „Постъпила си правилно!“ Въпреки че не беше любител на киното, в момента се чувстваше като участник във филм на ужасите. Ала не каза нищо, чисто и просто, защото не можеше да говори. Трепереше. Не ставаше дума за литературна метафора — никакво настръхване, никакви тръпки, той буквално трепереше. Беше сграбчил волана с две ръце, ала виждаше, че ръцете му се тресат, все едно че бе гол насред Антарктида. Изведнъж се усъмни относно лудостта на Елиса. Тя говореше с такава увереност, че го изпълваше с ужас. Откри, че това бе лошо, много по-лошо, отколкото ако наистина бе луда. Лудостта на Елиса пораждаше страх, но Виктор съвсем не беше сигурен, че ще може да приеме бистрия й разсъдък.
— Няма да те моля за нищо, само да ме изслушаш — продължи тя. — Почти единайсет вечерта е. Разполагаме с един час. Ще ти бъда благодарна после да ме изпратиш с едно такси, ако… избереш да не ме придружиш… — Той я погледна. — Трябва да присъствам на много важна среща в дванайсет и половина тази нощ. Не мога да не ида. Ти ще направиш това, което пожелаеш.
— Ще дойда с теб.
— Не… не вземай това решение, преди да си ме изслушал… — Спря и пое дълбоко въздух. — После можеш да ме изриташ от колата, Виктор. И да забравиш за случилото се. Кълна ти се, че ще те разбера…
— Аз… — прошепна Виктор и се изкашля. — Аз няма да направя това. Хайде. Разкажи ми всичко.
— Започна преди десет години — каза тя.
И внезапно, светкавично и неумолимо Виктор усети предчувствие. Ще ми разкаже истината. Не е луда, нейният разказ ще бъда самата истина.
— Беше на онова тържество в началото на лятото на 2005 година, когато ти и аз се запознахме, помниш ли?
— Тържеството за откриването на летните курсове в университета „Алигиери“? — Когато се запозна с мен и с Рик, помисли той. — Спомням си много ясно, но… не се случи нищо особено на въпросното тържество…
10
Карл Барт (1886–1968) — роден в Базел, смятан е за един от най-влиятелните теолози на XX век, основател на т.нар. диалектическа теология; Дитрих Бонхьофер (1906–1945), роден в Полша, изучава богословие и развива духовно-просветителска дейност. Води нелегални курсове за проповедници на т.нар. „Изповядваща църква“, отхвърляща нацисткия контрол над християнските общности. През 1943 г. е арестуван по подозрение за участие в заговор срещу Хитлер. Един месец преди края на Втората световна война е обесен в концлагера „Флосенбург“. Ханс Кюнг — швейцарски богослов. — Б.пр.