Картината на екрана беше преминала към друга разтворена времева струна. На нея Рик и Розалин стояха прави отляво и това, което Рик беше гледал, сега се виждаше открито и ясно. Елиса включи опцията за увеличаване на образа и центрира в малкото поле, образувано от компютъра на Рик. Докато контурите се очертаваха, тя затаи дъх. Новата картина зае целия екран.
Тя беше възможно най-неочакваната.
94 секунди.
Някакъв шум го накара да отвори очи. Осъзна, че каската на войника, който го охраняваше, е изчезнала зад отвора на вратата. Той стана, вратата на стаята се отвори и димящото дуло на пистолет със заглушител се прицели в главата му. Видя ботушите на падналия в коридора войник и вдигна ръце, загледан в мъжа с пистолета.
— Знаеш ли кой съм? Погледни ме в очите, Картър…
Този преправен и кух глас го впечатли много по-силно, отколкото насоченото към него оръжие. Това бе един от малкото пъти в живота му, когато Пол Картър не намери какво да отговори.
— Не ме ли познаваш? — продължи гласът. — Аз съм Юргенс.
Преглътна. Юргенс? Помъчи се да свърже всичко в едно с шеметна скорост и му се стори, че разбира какво се бе случило. Този факт обаче не приглуши страха му, но поне беше способен да реагира. Постара се да се успокои и да говори без вълнение. Преди всичко не го дразни.
— Чуйте ме, ало… Свалете пистолета и ме изслушайте…
— Аз съм смъртта ти, Картър.
— Слушайте… „Юргенс“ е паролата, която използваме в „Игъл“, за да покажем, че нещо трябва да се реши независимо по какъв начин… То не е човек, Харисън, то е парола…!
Ала ужасната гримаса, която видя на лицето на Харисън, му даде да разбере, че той не го слуша. Той не е вече Харисън: той е нещо, произведено от Зигзаг.
— Нима не ме виждаш? — Харисън изръмжа с преправен глас. — Погледни ме в очите, Картър…! Погледни ме в очите…!
И натисна спусъка.
54 секунди.
Виктор говореше като картечница зад гърба й.
— Трябва да е някаква картина от миналото… Има… индикатори за разтваряне на времеви струни, нали?
Виждаше се полски пейзаж, но очевидно не от Нуева Нелсон. Вдясно като че ли течеше малка рекичка. В горната част, върху някакви камъни под едно дърво (то обаче не ги затулваше) се открояваха три дребни бели силуета, а в долната част се виждаше едра и тъмна фигура. Въпреки празнините, дължащи се на Времето на Планк, Елиса разпозна в едрия силует някакъв едър мъж, застанал прав на брега на реката. В ръката си държеше нещо, което тя не можеше да определи (може би панамска шапка или каскет?), а до него в тревата някаква дълга пръчка и нещо подобно на кошница й заприличаха на рибарски такъми.
Другите три фигури имаха различни размери и телосложение. Елиса включи увеличението на образа и ги уголеми с още трийсет процента.
Съдейки по дългата и черна коса на една от фигурите, сигурно това беше момиче. Момичето и едно от момчетата се виждаха в равен цвят на сепия, което караше човек да предположи, че може би са съблечени. Другото момче имаше дрехи, макар и доста леки, вероятно тениска и шорти, Елиса не беше сигурна. Освен това не облеклото му прикова вниманието й, а неговата поза: то сякаш беше паднало на скалите. Краката му бяха по-високо от главата, като че ли снимката е била направена в момента на падането. А жестът с ръце на другото момче показваше… Внезапно всичко й се изясни.
— Като че ли едното момче е блъснало другото… Трябва да е някакъв спомен на Рик.
Мислите бушуваха в главата й. Изведнъж всичко се напасваше с характера на онзи Рик Валенте, когото тя познаваше. Марини е сгрешил. Предположил е, че Рик е рискувал, но той всъщност не го е сторил. Рик беше амбициозен, но и много малодушен. Страхувал се е да използва видеоматериали със заспали хора, понеже се е боял от последиците при раздвояването, и затова е избрал друга сцена — от собственото си минало, която му се е струвала „невинна“, „съвсем обикновена“… Но коя точно? От дете е водил подробен дневник, той сам й бе казал… От него вероятно е изровил часа и мястото…
— Нима това е спомен от… — прошепна Виктор в ухото й.
Промяната в тона му накара Елиса да отмести за миг поглед от екрана, за да го погледне. Лицето на Виктор беше пребледняло застрашително. В зацапаните стъкла на очилата му се отразяваше екранът на компютъра и Елиса не можеше да види очите му.