Изведнъж тя си спомни един техен далечен разговор. Не ми ли беше разказал Виктор нещо подобно преди години…? Боят за онова английско момиче, в което той се влюбил… Рик го блъснал и…
Погледна отново екрана и забеляза нещо друго: образът на падналото върху скалите момче беше по-неясен от останалите. Като че ли имаше сенки около него.
Сенки.
Почувства устата си пресъхнала и тупане в слепоочията. Очите й се разшириха.
Бавно се извърна, но Виктор вече не беше до нея: треперейки, бе отстъпил назад към стената, а изражението му беше като на човек, който е осъзнал, че не съществува задгробен живот.
— Убий ме, Елиса — изхлипа той. — Умолявам те… Аз не… не бих могъл да го направя. Убий ме ти, моля те…
— Не…
Виктор спря да я моли и от гърдите му излезе вик, в който се смесваха ужас и решимост.
— Елиса! Убий ме, преди онова нещо да се е върнало…!
Тя продължи да клати отрицателно глава, без да отронва дума.
В този миг вратата се отвори.
Отначало Елиса не можа да познае Харисън — дрехите и ръцете му бяха изцапани с кръв, а лицето му беше изкривено, почервеняло, с изскочили от орбитите очи.
— Погледни го… — Целеше се с пистолета във Виктор, но говореше на нея. В ъгълчетата на устата му се виждаше пяна. — Виж го как умира, кучко.
— Не! — изкрещя Елиса, докато в същото време друг глас в нея отчаяно повтаряше: Убий го! Убий го!
Викът й бе заглушен от внезапното бръмчене на апаратите край нея. Подът се разтрепери така, сякаш щеше да последва земен трус. От екраните на компютрите прехвърчаха искри и възкисела миризма изпълни въздуха.
След мигновена изненада Харисън стреля.
И всичко свърши.
2 секунди.
Тя като че ли оглуша. Въпреки това, когато извика, се чу. А и усещаше допира на стола до бедрата си, докосваше бюрото и клавиатурата.
Виктор и Харисън бяха застинали в позите си: първият — в очакване на куршума, а вторият — прицелвайки се, но телата им се бяха променили. Надлъжен разрез разделяше страните на Виктор на две, а коремът му представляваше червена кухина, където човек можеше да съзре гръбначния стълб. Харисън беше изгубил част от едната си ръка и лицето.
А между двамата, почти в центъра — някакво неподвижно замръзнало насекомо. Елиса ужасена го разгледа. Куршумът. Не е стигнал навреме, Господи.
Отстъпи и побутна стола, но не успя да го помести. Когато докосна с пръсти клавиатурата, нито един клавиш не потъна, като че ли това бяха симетрични квадратчета, издялани в камък. Нещо в нея също беше различно: тя бе чисто гола.
Пот обля лицето й.
Знаеше къде се намира. Знаеше в чии ръце.
Продължаваше да е в залата за управление, но с известни промени в нея. Тя приличаше на помещение, изрисувано от художник сюрреалист. На стената вдясно се бяха появили странни дупки във формата на елипси, през които се виждаха телените заграждения и плажът. Ето откъде идваше светлината. Всичко останало тънеше в мрак.
Тя чувстваше и още нещо. Не можеше да каже как точно, защото не го виждаше, но по някакъв начин го усещаше.
Зигзаг. Ловецът.
Помраченият й от паниката ум се раздвои — част от разумните й мисли изплуваха на повърхността и останаха смислени и отчитащи действителността; останалите потънаха в дълбините на най-уязвимата част от нея, в спомена за ужасите и фантазиите й от последните години.
Пристъпи към външната стена, без да престава да гледа всичко наоколо си с двойственото чувство на обгърнато от ужас удивление. Мога да мисля, да чувствам, да се движа. Аз съм, но на друго място. Спомни си, че преди няколко дни или преди цяло хилядолетие (не можеше да определи) беше говорила на студентите си в „Алигиери“ за възможността за контакт между отделните измерения (поставих монета на прожектора). Сега тя се намираше в най-невероятния практически пример, който би могла да си представи.
Докосна стената — беше твърда. Оттук нямаше изход. Но една от дупките бе доста голяма и се намираше почти до пода. Протегна ръка и не усети нищо.
За миг се поколеба. Мисълта да избяга, преминавайки през една от тези дупки, й беше в известен смисъл противна, сякаш ставаше дума да пълзи под земята.