Тогава погледна към отвора, водещ към камерата на генератора. Това беше огромна елипсовидна дупка насред вратата. Разбра, че благодарение на този отвор Розалин бе проникнала в камерата, бягайки от Зигзаг, и беше се допряла до генератора и станала жертва на токов удар, след като Зигзаг я бе нападнал. След като Розалин беше преминала от другата страна през някоя от тези дупки, защо тя да не опита?
Каквото и да ставаше, тя нямаше да стои тук вътре и да чака той да я нападне.
Повдигна единия си крак, после и другия. Помъчи се да не докосва ръбовете на дупката, въпреки че бяха съвсем гладки. Излезе навън.
Не чуваше морето, нито вятъра, нито собствените си стъпки. Не усещаше и топлината на слънцето по кожата си, въпреки че беше гола. Ева в рая. Сякаш ходеше през някакъв декор от виртуална природа. Светлината на слънцето обаче достигаше до ретината й както обикновено. Предположи, че обяснението можеше да бъде теорията за относителността, според която скоростта на светлината е една от абсолютните постоянни величини във физическия свят. Дори във времевите струни светлината се придвижваше по своя си, непроменен начин.
На пътя й се изпречи една дупка в материята, издълбана в земята — беше голяма, многостенна яма с гладки стени и безупречно подредени един върху друг пластове. Докато заобикаляше ямата, тя погледна надолу.
И спря.
На дъното, на около десет метра под равнището на земята лежеше някаква фигура.
Веднага го позна. Забрави за всичко, дори за собствения си страх и се надвеси над ръба. Видя главата му, четвъртитото му лице, примесено с пръст, сливащо се с нея, превърнато във вкаменелост, в пореста материя, подобно на корен на дърво. Белезникава грудка, затворена в тъмата на вечен затвор. Бил е на острова през цялото време. Пропаднал е през някоя дупка в материята, докато се е мъчел да избяга от Зигзаг в онази нощ. Ала вече беше мъртъв или поне така изглеждаше. Тя му го пожела за негово добро.
Не беше виновен.
Рик Валенте я гледаше от пропастта с кухите си орбити.
Изведнъж силна тревога я накара да извърне глава.
Зигзаг беше по петите й.
Самият му вид я зашемети. Годините на ужас, кошмарите, гнездото от противни дребни хищници, което бе набъбвало в подсъзнанието й — всичко се пропука вътре в нея и съдържанието се изля, готово да я удави.
Едно-единствено нещо й попречи да загуби разсъдъка си в този момент: режещата болка, която изпита в десния прасец. Сгърчи се на земята, викайки като малко момиче, и видя пет симетрични успоредни резки в средата на прасеца. Не кървяха. Кръвта й още не бе имала време да бликне, при все че нацепванията изглеждаха дълбоки.
Зигзаг дори нямаше нужда да я докосва — сега тя разбираше до каква степен той владее положението. Всичко около нея не представляваше ни най-малко препятствие за него. Той беше способен да я разчлени както си пожелае. Болката, която изпитваше, я накара да си представи какво ли е да умреш в ръцете на подобно създание.
Стана на крака и се спъна, падна отново, облегна се на ръце и пак се изправи. Затича се, без да поглежда назад, накуцвайки. Интуитивно схвана, че точно това искаше той. Иска да продължа да бягам. Мисълта, че Зигзаг все още не желае да я догони, я ужасяваше.
Премина през оградата и продължи към плажа, а босите й стъпала не оставяха никаква следа по пясъка. Отбягваше, без да се затрудни, дупките в материята по земята. Мисълта, че може да пропадне в някоя и да остане пленница (къде точно, на колко километра дълбочина, преди атомите да се завърнат и да запълнят празното пространство), я изпълваше с паника.
Когато стигна до плажа, се вцепени.
Стори й се, че вижда Бог.
Морето беше неподвижно. Времето за него бе спряло в момента, когато влачеше една вълна към брега. Вълната образуваше веревна траншея от зелени тухли, увенчана със снежна телена ограда, надупчена от множество пещери. Друга вълна, която се отдръпваше, също се беше вкаменила.
Къде щеше да отиде сега? Спря и събра сили, за да погледне назад.
Не видя Зигзаг.
Въпреки това продължи да тича напред: стъпи върху вълната и не откри особена разлика с пясъка. Повървя по нея, заобикаляйки дупките в материята, и стигна до вдлъбнатата стена на надигналата се вълна. Докосна пяната, стигаща до гърдите й, ала трябваше да отдръпне ръката си с гримаса на болка. Видя убождания по ръката си. Чувстваше болка и в стъпалата си. Каза си, че при струпване в пространства, по-малки от това на твърдата материя, атомите придават на водата структура на счупено стъкло. Морето в света на Зигзаг можеше да я нареже и да източи кръвта й.