Вълната не беше много висока, но опитът й да се изкачи върху нея щеше да бъде равносилен на това да се пъхне гола в малинаж. А и къде щеше да иде? На хоризонта виждаше ями с огромен диаметър. Стори й се, че една от тях бе голяма колкото целия остров, а на повърхността, увиснали в празно пространство, се виждаха черни създания (делфини или пък акули?), претърпели дисекция, както си бяха плували. Около нея се простираше набръчканият застинал океан с гребени, които щяха да накълцат плътта й като с бръснарско ножче.
Задъхвайки се, тя отстъпи назад към брега и си даде сметка, че и пясъкът не е сигурен. Не се вдлъбваше под краката й, тя като че ли стъпваше по накъдрено стоманено острие. Дюните я нараняваха с тънкия си резец. Облаците в небето бяха като обеци от бял дим или разпръснати точки, а изумрудената линия на джунглата приличаше на зле изрязана и прегъната фигура от хартия. Разбра какво се случваше. Пространственият обхват на времевата струна бе нараснал. За това му е нужна много енергия. Може би силата му ще отслабне.
Не знаеше накъде да тръгне, нито пък дали си струва да се запъти нанякъде. Свлече се на колене в онзи стоманен пясък, стенейки от болка заради раната в прасеца. Зачака. Щеше ли да дочака идването му? Или пък съществуваше начин да се освободи от него, или може би да ускори собствения си край?
Знаеше коя е единствената й останала възможност, но й беше противно да я пожелае.
Свита на пясъка, тя се мъчеше да мисли със светкавична скорост. Периметърът му толкова се е разпрострял, че ще му е нужна повече енергия, за да се поддържа… Може би ще започне да я извлича от живи същества. Изпита плаха надежда: когато изконсумира цялата енергия наоколо си, ще бъде принуден да спре, дори за миг, и тогава куршумът…
Но тя не се осмеляваше да пожелае спасението си на такава цена…
Въпреки това мисълта за подобна възможност я караше да я иска.
Повдигна поглед и разбра, че е прекалено късно — идваше нейният ред.
Зигзаг се движеше с лекота. Изглеждаше като че не ходеше, а бе тласкан от едва доловим вятър. Елиса го загледа втренчено, слисана като пред явление, пораждащо смърт.
Запита се дали той има съзнание, дали усеща нещо, дали изпитва някакво чувство, дали е способен да проявява интелигентност в реакциите си. Заключи, че не. Тя не вярваше дори, че е способен да изпитва удоволствие, задоволявайки разрушителните си желания, всъщност той дори нямаше такива желания, нито каквото и да е, което да наподобява желание. Докато го гледаше, Елиса се увери, че Зигзаг се намира отвъд границата между живата и неживата природа. Той не беше предмет, но не беше и живо същество. Дори движението му й се стори чиста илюзия. Каза си, че не беше вярно, че той „се приближава“ по какъвто и да е начин към нея. Очите й я караха да мисли така, но всъщност Зигзаг не се движеше — той беше вече там, с нея, до нея: двамата стояха неподвижно вътре в струната. Колкото до волята му, тя бе точно такава, каквато имаше в магнит до желязна ютия. Тук волята не играеше, ставаше дума за физическо явление.
Останалото беше гняв.
Гняв в най-чистия си вид, без никакво преди или след, без развитие и еволюция, толкова силен, колкото човешко същество не познаваше, нито някога бе познало. Тя разбра, че няма интелект, нито воля зад тази ярост — Зигзаг беше просто това. При него форма и съдържание представляваха едно.
Елиса никога не беше виждала, нито пък си беше представяла нещо подобно, с изключение на кошмарите си, където злобата и страхът можеха да се въплътят и да приемат форма. Господин Белооки. Не се изненадваше от факта, че Жаклин го бе нарекла „дявол“. Беше неспособна да определи, да разбере, нито да понесе перверзната, почти символична аура, омразата и безумието, които се излъчваха от всеки сантиметър по него, нечовешката жестокост, която лъхаше от цялото му същество. Давид бе прав — той е хванат, докато е бил в плен на едно чувство в чист вид. Това чувство е разрушително. То само руши. Може да прави единствено това.
Колкото до ужасяващия му външен вид, Елиса знаеше, че причината е същата като тази, която издълбаваше кладенци в морето и предизвикваше проказа в Жената от Йерусалим. Движението на материята го разкъсваше, изтръгвайки наполовина чертите на лицето му, изтривайки зениците в белите орбити и ампутирайки една от ръцете му и част от торса, които сякаш бяха отхапани и сетне изплюти от хищен звяр. Позата му с леко разтворени и присвити крака и ръце беше реплика на позата, когато бе паднал на скалите, блъснат от Рик.