Въпреки това, докато тя го наблюдаваше — независимо от това, че й се струваше, че ще полудее, ако не отдели поглед от него, — тя осъзна още нещо.
Замисли се за Виктор, за мъчителното страдание, когато е открил, че момичето, в което се е смятал за влюбен, е в обятията на най-добрия му приятел; за всичко, което беше разтърсило душата му, докато съзнанието му се е отдръпвало в подсъзнателността вследствие на удара: гняв, желание, мъст, садизъм, безсилие пред един свят, който за пръв път се сгромолясва пред очите му… Рик бе искал да използва „невинен“ пример, но какво се беше оказало?
Тя разбра, че лишен от целия ужас, Зигзаг се свеждаше до това, което беше всъщност, което е бил и би бил, ако времето не го беше изолирало в един ужасен миг. Сега, докато го гледаше отблизо, тя долавяше истинската му природа под дебелите пластове застинала ярост.
Зигзаг беше едно единайсетгодишно момче.
0,0005 секунди.
Виктор тичаше по брега на реката в онази лятна утрин в Олеро. Рик и Кели бяха изчезнали, но той предполагаше къде може да ги намери: върху онова скалисто възвишение на мястото, което Рик и той наричаха Скривалището. Беше им хрумвало дори да си направят колибка там.
Внезапно той спря.
Накъде тичаше така? Какво беше правил няколко мига по-рано? Смътно си спомняше, че двамата с Елиса гледат нещо. Спомняше си също черната коса на Кели Греъм и приликата между двете в неговата памет. И мига, в който видя Рик и Кели съблечени под бора, точно на мястото, където бяха планирали да направят колибката. И чувството, което изпита, когато я види коленичила пред Рик, докосвайки го (той знаеше какво означава това — беше го виждал в списанията, които Рик колекционираше); и думите на Рик: Няма ли да се включиш, Вики Ло-опера? Не искаш ли да ти го направи, Вики? Погледът на Рик и особено този на Кели. Погледът на Кели Греъм, която го гледаше с котешките си очи.
Всички момичета, абсолютно всички, без изключение, гледат така.
Същите устни, които толкова пъти му се бяха усмихвали, сега целуваха голите гениталии на Рик: напълно заслужено той започна да сипе върху Рик обиди, коя от коя по-яростни. Да обиждаш (откри това тогава) беше нещо като порок: крещиш, докато останеш без глас, плачеш, чувстваш се така, сякаш искаш да взривиш света и всичко това те кара да си дереш още повече гърлото, да не преставаш да нагрубяваш. О, ако светът беше тялото на момиче или пък гениталиите на Рик…! О, ако яростта можеше да трае завинаги! Щеше да крещиш дотогава, докато виковете ти изпразнят от съдържание тези усмивки и погледи, щеше да крещиш до края на дните си, във вечността, с широко отворена уста и озъбен…
Но той не беше в Олеро, нито пък тичаше нанякъде. Бе в някаква голяма и много задушна стая. Какво беше това? Адът? И защо той беше тук (защо точно той), защо се намираше в това ужасно място? Не е справедливо.
Гневът го заслепяваше. Искаше му се да обясни на всеки, който би направил подобно нещо, колко е несправедливо. Вярно е, че прекали. Беше пожелал за една незначителна част от секундата или малко повече (но не толкова, че природата да го запомни), беше пожелал с всички сили да ги разкъса живи и двамата, да ги прати на майната им, да им отреже главите и да ги чука в дупката от отрязаното, както казваше Рик; най-вече нея, нея повече, отколкото него, защото го беше измамила, защото бе достойна за презрение, но и толкова красива, толкова подобна на онези епилирани момичета по черно бельо от списанията на Рик, които коленичеха пред мъжете като кучки.
Но нека бъдем честни — всичко това се беше случило преди повече от двайсет години, а последствията се бяха свели до една контузия на главата, няколко часа непробуден сън в болницата, един белег на тила, много тревоги за семейството му и щастлива развръзка. Рик не се беше отделял от леглото му през онези часове и когато той се събуди, заплака и му поиска прошка. Колкото до Кели, вече я беше забравил. Обикновена разпра между хлапаци. На колко години бяха тогава? На не повече от единайсет-дванайсет…
Не е справедливо. Животът не е такъв, какъвто трябва, щом подобни неща можеха да се превърнат с времето (нали така се казваше?) в подобни мрачни пещери. Къде беше справедливостта в една природа, която не знаеше прошка? Той бе простил на Кели и на всички момичета по света. Беше простил на всички жени. Останалото се наричаше „травма“, но от години той беше свикнал да живее с нея: живееше сам и въпреки че Елиса много му харесваше и будеше желание в него, той не се осмеляваше да допусне нито една жена в сърцето си. С Рик се бяха отчуждили. Какво повече трябваше да стори, за да изкупи вината си? Нима Бог толкова силно запомняше всяка изречена от нас дума, всяко изпитано от нас чувство по време на няколко секунди гняв?