— Говоря за луната. Ти я гледаше по особен начин. — Имаше раница, която остави в тревата, за да й протегне ръка. — Хавиер Малдонадо. Това е луната. А ти трябва да си Елиса Робледо. Видях снимката ти в списанието на факултета и ето че сега те срещам тук. Какъв късмет. Имаш ли нещо против да поседна при теб?
Да, Елиса имаше нещо против, най-вече защото младежът вече беше седнал, нахлувайки в личното й пространство и принуждавайки я да се отмести, за да не я докоснат краката му, обути в големи чехли. При все това отговори, че няма нищо против. Беше заинтригувана. Видя как младежът извади някакви книжа от раницата. Този начин да сваляш момиче беше нов за нея.
— Промъкнах се през задната врата — довери й Малдонадо с вид на човек, който споделя тайна. — Всъщност аз не изучавам точни науки. Следвам журналистика в „Алигиери“ и ни възложиха да направим репортаж като специална работа за завършване на курса. Моята задача е да интервюирам студенти от последен курс по физика — ясно ти е, нали? Трябва да ги разпитвам за живота им, за ученето, за заниманията през свободното им време, за това как практикуват секс… — Вероятно долови спокойната сериозност, с която Елиса го гледаше, защото ненадейно спря. — Добре де, правя се на глупак. Въпросникът наистина е сериозен. — Показа й листата. — Избрах вас, защото сте известни.
— Нас?
— Студентите от курса на Бланес. Мамка му, казват, че вие сте върхът във физиката… Имаш ли нещо против да отговориш на въпросите на един кандидат-журналист?
— Всъщност се канех да си тръгвам.
Изведнъж Малдонадо комично падна на колене.
— Моля те… Досега не успях никого да склоня да приеме… Трябва да направя този репортаж, в противен случай няма да ме вземат дори като редактор в женско списание… Нещо по-лошо: ще ме пратят в Конгреса на депутатите да вземам интервюта от политиците. Смили се над мен. Кълна ти се, че няма да ти отнема много време…
Усмихвайки се, Елиса погледна часовника и стана.
— Съжалявам, но последният автобус за Мадрид тръгва след десет минути и не мога да го изпусна.
Малдонадо също стана. На лицето му, нелишено от чар според Елиса, бе изписано дяволито изражение, което й се стори забавно. С положителност се смята за голям красавец.
— Виж, да сключим сделка — ти ще отговориш на няколко въпроса, а аз ще те закарам до вас. До вратата ти, честна дума.
— Благодаря, но…
— Не ти се иска, ясно. Разбирам те. В края на краищата току-що сме се запознали. Да видим какво ще кажеш за следното. Днес ще ти задам няколко въпроса и само ако пожелаеш, ще продължим друг път, става ли? Няма да ти отнема повече от пет минути. Ще стигнеш навреме за автобуса.
Елиса продължаваше да се усмихва, наполовина заинтригувана и наполовина развеселена. Тъкмо щеше да приеме, когато Малдонадо отново заговори.
— Така става, нали? Хайде тогава.
Посочи й мястото, откъдето току-що бяха станали.
Мога да изслушам за пет минути въпросите, които има да ми зададе — си каза тя.
Всъщност остана да слуша по-дълго време и още по-дълго говори. Ала не можеше да вини Малдонадо, който не хитруваше, а беше любезен и внимателен. Дори й напомни в подходящ момент, че петте минути са минали.
— Да свършваме ли? — попита.
Елиса спря и обмисли другата възможност. Струваше й се непоносима мисълта да напусне този малък рай сред полето, за да се пъхне в ужасния автобус обратно за Мадрид. Освен това през последните месеци животът й се беше концентрирал изцяло вътре в мозъка й и сега, когато разговаряше с някого (някой, който я оценяваше като личност, а не само като блестяща студентка или привлекателно момиче), разбираше до каква степен това и беше нужно. „Имам още малко време“ — отвърна. Малко по-късно Малдонадо отново прекъсна въпросите и я предупреди, че ще изпусне автобуса. Тази любезна загриженост й допадна. Каза му да продължават. Той повече не й напомни.
Елиса се чувстваше много добре, докато разговаряха. Бе отговорила на въпроси за избора й да изучава физика, за атмосферата във факултета, за безграничната й любознателност по отношение на природата… Малдонадо я оставяше да говори надълго и нашироко, като си водеше кратки записки. В един момент каза: