И изведнъж му се стори, че разбира — да, беше точно така.
Камъкът удря повърхността и вълните се надигат. Не беше ли това коренът на първородния грях, първото прегрешение. Единственото прегрешение? Прегрешение, извършено много отдавна, петно, което размътва водата в рая и повлича след себе си толкова невинни. Каза си, че вероятно на малцина е дадено да прозрат тази мъдрост. Той беше привилегирован: Бог му показваше как кръговете от грешките ни се разпростират и оставят отпечатък върху целия свят.
Всъщност не само че не беше в ада, а в рая. Преди това щеше да мине през чистилището след изстрела в челото му, но това щеше да се случи съвсем скоро — вече виждаше куршумът да лети към него. Разбра, че единствено смъртта му можеше да сложи край на всичко. Важното бе да умре преди Бланес, Елиса и Картър. Да умре.
Внезапно се почувства щастлив. Една негова съкровена мечта се превръщаше в реалност — щеше да даде живота си, за да спаси Елиса.
Точно това.
За какъв друг рай би могъл да мечтае?
Усмихна се, а в това време приятелят му Рик го блъсна. Той се стовари върху скалите, усети удара, а след него настъпи покой.
0 секунди
Светлината неочаквано я заслепи. Откъсна поглед от земята и запремигва. Жива съм.
Видя небето, облаците, подобни на пушек от далечен пожар, ревящото море, земята под гърба си, тениската върху тялото. Острата болка в прасеца се усили и тя почувства как някаква топла течност се спуска от раната. Кръвта й изтичаше. Скоро щеше да умре. Но подобни усещания не бяха ли най-доброто доказателство, че живее! Жива съм!
С радост приветства шурналата кръв.
Епилог
Нямаше нито мъгла, нито мрак.
Въпреки това в съзнанието им всичко беше различно.
Разрушенията наоколо й бяха ужасни. Вътре бараките представляваха хаос от метал, стъкло, дърво и пластмаса, включително и Сюзън, чийто метален корпус бе толкова нагънат, сякаш ръката на някакво гигантско дете, преситено от игра с нея, я беше смачкало. Навън хеликоптерите бяха превърнати в прах като взривени от бомба. При все че нищо нямаше вид на действително изгоряло, отвсякъде се носеше миризма на пушек и всичко беше опустошено, все едно оттам бе минала унищожителна войска. За щастие част от провизиите на войниците бяха годни за употреба. Повечето бяха консерви, а те нямаха никаква отварачка, но той намери начин да ги пробие и да повдигне капака. Напитките неочаквано се оказаха проблем: откриха само две бутилки питейна вода. Но следобеда насъбралите се облаци се изляха в обилен дъжд и те успяха да напълнят няколко кофи с дъждовна вода. Измиха се и решиха да не се прибират за сън. Никой не го изрече на глас, но не желаеха да се разделят.
Когато нощта се спусна, започнаха трудно да се справят в мрака — нямаха осветление, нито една батерия не бе оцеляла, а през първите часове не искаха да палят огън. Затова седнаха отвън, до стената на третата барака, и се помъчиха да подирят невъзможна отмора.
След като задоволиха най-неотложните си потребности, тя го попита за труповете. Бяха намерили няколко — както вътре, така и извън научната станция. Харисън и войниците познаха единствено по облеклото, тъй като те представляваха просто плоски силуети от празни униформи, захвърлени на земята. Но тя искаше да знае също какво ще направят с телата на Виктор, Бланес и войника в коридора, както и с останките от Жаклин.
И двамата бяха съгласни, че е редно да ги погребат, но нямаха единодушие по въпроса за най-подходящия момент, в който да го сторят. Той искаше да изчакат (като извинение каза, че са изтощени и нека го отложат за другия ден), а тя — не. Това бе първото им пререкание. Не беше много ожесточено, но ги потопи в мълчание.